Надя беше медицинска сестра и обожаваше професията си. Влизаше от стая в стая, сядаше не до едно и две легла, помагаше, привдигаше. …… Когато болните я видеха засияваха. Нейната усмивка заразяваше и всяка отчаяна и тъжна физиономия ѝ се усмихваше.

Имаше безкрайно търпение, да прави превръзки, да взема кръв за изследване, да отговаря на безбройно многото въпроси на пациентите и да ги успокоява.

Болните мъже обичаха край тях да се върти нещо младо и хубаво. А жените ѝ бяха благодарни, когато ги решеше и им помагаше да изглеждат по-добре. Това не беше част от задълженията ѝ, но тя бе гимирала много пациентки в болницата. Беше убедена, че ги прави по-щастливи, а и те се чувстваха по-добре.

– Нима като влезеш в болницата, трябва да гниеш?! – често казваше Надя на жените.

Знаеше не само пациента и лекарствата, които трябва да му дава в определеното време, но и синовете, дъщерите, съпрузите, внуците, ….., проблемите и болките в душите им. Как нямаше да знае, като всеки един от тези заболели хора споделяше с нея всичко, разказваше ѝ за семейството си, за приятелите, за самотата си, ….А Надя ги изслушваше и за всеки намираше добра дума.

Това беше тяхното Наде, вечно усмихнатата млада жена, от чието сърце преливаше любов и всеодайнос към всички.

Тинка беше много бъбрива. Но за разлика от много бърборковци, тя беше и добър слушател. В болницата изслушваше пациентите, които седяха под сянката на пейката в горещите летни дни или по леглата, когато беше навън студено. Обичаше да се шегува. Плясваше по гърба всеки. който я разсмиваше. Всички я смятаха за чаровна.

Всичко това беше докато до нея беше съпруга ѝ. Когато той изчезна, другите жени не искаха това чаровно създание да се навърта край мъжете им.

Така тя загуби всичките си приятели. Бягаха от нея, като от чумава. „Приемите“, които тя организираше с мъжа си, на които канеше съседите, спряха. Вече не я канеха на рождени дни или по друг някой празничен повод.

По празниците, пред вратите на другите хора спираха коли, хората се прегръщаха и се поздравяваха, а тя стоеше в къщи с децата си.

Дълго време децата ѝ смятаха, че Нова година е семейно тържество, на което сладоледът се заливаше със шоколадов сироп, а телевизорът заглушава шума, който идва от съседите.

По-големият ѝ син много се изненада, когато разбра, че приятелите му използват тази нощ, да опитат домашните запаси от алкохол, докато родителите им официално облечени отиваха някъде.

– Какво, на Нова година седиш в къщи и киснеш край полата на майка си? – присмиваха му се те.

– Да, – смутоляваше засрамено момчето.

Всъщност чаровната му майка, след като беше загубила съпруга си, стоеше в къщи сама.

Росица беше възрастна жена. Не беше на легло, но трудно се движеше. Рядко някой я посещаваше. Но имаше и хора, които идваха при нея, макар че си ги поръчваше по телефона.

Днес Дима беше дошла при нея. Росица беше я повикала да ѝ направи косата, но преди това трябваше да я измие.

Росица беше навела глава над мивката, а Дима внимателно ѝ миеше косата.

– Достатъчно ли е, мила? – попита тя възрастната жена.

– О, да. Точно така исках. Сега се чувствам по-млада.

И двете жени се засмяха.

– Винаги, когато искам някой да ми направи косата, поръчвам да ми изпратят теб. Друг не искам. На друг не давам да ме пипа.

– Много мило, Роси, но и другите момичета работят добре, – смутено каза Дима.

– О, стига. Позволи ми да те похваля малко. Ти винаги намираш най-точните думи и изслушваш старческите ми приказки. Не разбираш ли, че не е само за фризирането на косата ми те викам?

Старата жена задържа издайническите съзлзи, които се прокрадваха в очите ѝ. Потупа с треперещата си ръка младата жена и ѝ каза:

– Благодаря ти, скъпа! Ти си неоценим дар за мен.

Здравко беше дете от едно голямо семейство. Той имаше много братя и сестри. Като по-малък той често бе сритван и подиграван от по-големите. Но когато му се отдадеше възможност, не им оставаше длъжен.

Веднъж баща му му направи дървено патенце. То се състоеше от две плоскости изрязани във формата на пате. Между тях беше прикрепена дъска за сядане. И когато Здравко седнеше на нея и се хванеше за дръжките прикрепени от двете страни на патете, можеше безкрайно да се люлее. В мечтите си, с това пате, той прекосяваше планини и бърда, реки и морета. Много обичаше това пате.

Когато стана на шест години, Здравко делеше таванската стая с един от по-големите си братята, който беше весел и закачлив. Митко, така се казваше брат му,  макар че не беше злобен  и отмъстителен, обичаше да устройва шеги на брат си, а малкият много се дразнеше от това.

Една вечер Здравко се се качи на тавана за да си легне и забеляза голяма подутина под завивките си. Помисли си, че това е Митко, който се е „скрил“ в леглото му, за да го стресне.

Малкият реши да даде урок на брат си. Нервиран и озлобен стисна ръката си в юмрук и удари със всичката си сила по „подутината“. Усети нещо твърдо и се уплаши, че е цапнал Митко по главата.

Но брат му изскочи изпод леглото и започна да се превива от смях.

Здравко отметна завивките. Там лежеше счупено дървеното пате. С цялата си ярост, гняв и злонамереност той беше изпълнил плана на Митко.

Жената в бяла престилка приближи леглото и усмихнато каза:

– Момиченце е. Красиво малко момиченце

„Естествено, че така ще кажат, – мислеше си Елена, докато се отпускаше в леглото, останала съвсем без сили. – Едва ли ще кажат, че детето е грозно.“

Странно, мислите ѝ бяха логични, въпреки дългите изтощителни часове, общо 36 часа 24, от които прекара в  болницата. Всичко беше придружено с внимание. Сестрите бяха любезни, акушерките също, а лекарят беше безупречен.

Помисли за майка си преживяла същото нещо пет пъти. Е, тя не е била настанена в удобна стая и за нея не са се грижили цял медицински екип, защото е раждала в дома си под надзора на местната акушерка. Странно, как беше издържала всичко това?

– Искам да я видя.

Подадоха ѝ бебето добре увито в одеяло. Малко човече с млечно сини очи и рехава златисто червеникава коса.

Погледна дъщеря си и си помисли: „Колко е прекрасно да се обичат двама души, а след 9 месеца миговете на удоволствие се превръщат в плът и кръв, в човешко същество с мозък, собствена воля, което умее да се смее, да плаче, да мрази и да обича“.

Животът ѝ бе променен завинаги. Той не беше само неин, а и на дъщеря ѝ. От тук нататък те щяха да го моделират заедно.

В този момент я заля вълна на любов, едно съвършено, всепоглъщащо и невероятно чувство. Каквото и да правеше от този ден нататък, където и да отидеше, това дете за нея щеше да означава много. Ако него го нямаше загрижеността и любовта към него щяха да останат.

Всичко се бе променило около нея, беше се преобърнало наопаки. Всичките ѝ мечти и желания бяха изместени към това миниатюрно, малко създание, което лежеше в ръцете ѝ.