Топлият следобед предразполагаше за размисъл. Десетина юноши се възползваха от това и решиха да се съберат в създадения от тях клуб „Искам всичко да знам“.

Идеята бе на Пламен. Той обича да чете и да изнамира интересни факти за животни, растения, хора и какво ли още не.

Приятелите му Стоян, Ставри, Данаил, Кольо, Симеон, Нели, Мая, Радослав и Мария, също бяха много любознателни, за това с радост приеха идеята за създаване на този клуб.

Пламен бързо ги събра в едно от междучасията и им каза:

– Днес ще се съберем в парка, около фонтаните. Времето ще бъде хубаво и за това реших да прекараме обсъжданията на открито. Темата за днешното събиране я знаете, нали?

– Да бе, за стридите, – махна с ръка Данаил.

Цяла седмица всеки от тях бе търсил интересна информация за тези малки безвредни същества.

Когато се събраха, лицата на десетимата сияеха. Всеки очакваше да научи нещо, което не знаеше и да предложи информацията, която бе намерил.

Както винаги Пламен започна със малко встъпително слово:

– Стридите са много по-интересни, отколкото човек може да си представи. Яли са ги селяни и царе. Ценили са перлите открити в черупките им. Надявам се всеки от вас е открил нещо ценно за тези същества.

– Стридите могат да чуват, – започна Стоян. – В едно скорошно проучване учените пуснали на стридите звуци със ниска честота, като тези, които издават товарните кораби или получаващи се при техногенните експлозии и вятърните турбини.

– Интересно, – обади се Мая, – какъв ли е бил резултата?

– Стридите затворили черупките си, – продължи Стоян.

– А как ли реагират на звуци с висока честота, които издават високоскоростни катери? – попита Симеон.

– Те изобщо не ги безпокоят, – отговори Стоян. – Интересно е, че слухът им служи, за да чуят дъжда и приливите, така че да знаят кога да се размножават или да се подготвят за приемане и смилане на храна.

– Стридите са най-старото ястие, – сподели Нели. – Археолозите знаят, че един куп от черупки на стриди е доказателство, че наблизо са живели хора. Най-старите останки от стриди – купчини черупки, са датирани от 4000 г. пр. Хр. Преди хиляди години със стриди са се хранели аборигените на Северна Америка, жителите на древен Египет, Гърция, Рим, средновековна Франция и Англия, както и индийците.

– А знаете ли, че черупките на стридите са полезни за градината? – попита Ставри.

– Хайде бе? – ококори очи Мария.

– Когато черупките се разлагат, – обясни Ставри, – те изхвърлят калций в почвата, който подобрява рН и благоприятства за растежа на здрави растения.

– Стридите „участват“ в две пиеси на Шекспир, – намеси се Данаил. – В „Веселите уиндзорки“ и „Как ви харесва“. В първата звучи фразата: „Така светът за мен стрида ще стане и аз със меча си ще го отворя“. Това може да се разбира така: Ако приложите усилие, може да постигнете много.

– Това е доста интересно, – каза Симеон.

– А в „Както ви харесва“, – продължи да разказва за находката си Данаил, – е използвана не по-малко идиоматична, но също интересна фраза. “ Богатата добродетел живее, като скъперник в бедна барака, подобно на перла в гнусна стрида“.

– Стридите почистват водата, – каза Кольо. – Всеки ден една стрида филтрира около 189 литра вода. Те правят това чрез  хрилете, през които преминава водата. Така улавят хранителни вещества и водорасли, а водата напускаща стридите остава чиста.

– Стридите създават жилища за друг морски живот, – не се стърпя Симеон и побърза да сподели своето откритие. –  Когато стриди са много, те образуват рифове или легло, които от своя страна обезпечават платформа за живот на други животни, като анемониите, мидите и ракообразните.

– Последните привличат малки риби и скариди, последвани от голяма риба, – допълни Пламен.

– Натрупването на стридите, предпазват от последиците възникнали при изменението на климата, – сподели Нели. –  Рифът, състояща се от стриди, не само почиства водата и създава дом за морски живот, но и защитава брега от наводнения и ерозия. Той поглъща повече от 80% от енергията на морските вълни.

– Стридите могат да ни помогнат да не настинем, – заяви твърдо Радослав. – Те имат високо съдържание на цинк, което укрепва имунната система.

– В много части на света сега има само 1% от бившата популация на стридите, – каза Мария. – Пример за това е залива Чесапийк в Съединените щати, където някога е живяла многомилионна популация стриди.

– Търсенето на стриди в Америка е довело до унищожаването на местообитанията на мекотелите и до катастрофалния спад в броя им, – обади се Мая.

–  Лошото е, че 85% от рифовете на стридите са загубени за света, – добави Мария.

– Е, не увесвайте нос, – засмя се Пламен, – популацията на стридите може да се възстанови. Подходящо местообитание и малка помощ от стриди на исторически места, където все още се срещат, ще дадат добри резултати.

Денят преваляше и любознателните момчета и момичета побързаха да се разделят, за да се приберат навреме по домовете си.

Колко жалко е, че не ценим това, което правят нашите родители за нас. Когато остареят те се нуждаят от грижи и внимание, както ние сме се имали такива потребности, когато сме били деца.

Виктор бе единствен син на Румен и Здравка. Когато Румен почина, Виктор каза на майка си:

– Мамо, нямам много време. Виждаш, че постояно съм ангажиран, пътувам и нямам възможност да ти отделям толкова внимание. Избрах един уютен старчески дом и мисля там да те заведа.

Здравка само въздъхна, но нищо не каза.

– Но аз ще идвам често да те видя, – опита се бързо да я успокои Виктор.

Възрастната жена вдигна рамене и тихо каза:

– Не искам да преча на работата и кариерата ти. Ще се справя, не се притеснявай за мен. Нали ще идваш от време на време, това ще ми е достатъчно.

И Виктор остави майка си в старческия дом.

Поради липса на време и постоянна ангажираност, той започна все по-рядко да посещава майка си. При кратките им срещи, Здравка не се оплакваше от нищо.

Един ден позвъниха от старческия дом на Виктор и му съобщиха:

– Майка ви е много болна и умира.

Отчаян, с чувство за вина Виктор се втурна към старческия дом. Когато я видя такава отмаляла, прегърна я и попита:

– Мамо, мога ли нещо да направя за теб?

– Искам да сложиш вентилатори тук в дома, тук такива няма. Освен това купи нов хладилник, за да не се разваля храната. През всичките тези години лежах в леглото и почти нищо не ядях.

Думите ѝ изненадаха много Виктор и той попита:

– Защо не си ми казало това до сега?

Здравка го погледна и тъжно каза:

– Сине свикнах с глада и горещината. Това не е толкова страшно. Притеснявам се само за едно, че когато остарееш, децата ти могат да те оставят на място подобно на това, а ти няма да можеш да привикнеш към него….

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Франк Морис, Кларънс и Джон Енглин са единствените затворници, които са успели да избягат от Алкатраз.

На 11 юни 1962 г., Франк Морис и братята Джон и Кларънс Енглин успешно провели един от най-сложните планове за бягство, който някога е бил разработван.

Тези мъже изкачили вентилационната шахта и през един от комините се изкачили на покрива. Тогава триото се спуснало по покрива и отплувало от острова на гумени салове.

На другата сутрин полицаите търсели бегълците в Алкатраз, но без успех.

Директорът на затвора обяснил, че затворниците са били изпуснати поради факта, че са поставили фалшиви глави, направени от смес,  съдържаща сапун, тоалетна хартия и истинска коса, на леглата си.

С това избягалите поставили пазачите си в глупаво положение.

Марин имаше напрегнат ден и беше много изморен. Този път не погледна към хладилника. Премина през хола без да обърне внимание на телевизора и се строполи на кревата в спалнята. Жена му го бе изпреварила. Изглежда и нейният ден не бе минал леко.

Лошото е, че когато човек е преуморен или е бил натоварен прекалено много психически, иска да заспи, но не може. Марин дълго се въртя в кревата и със завист слушаше спокойното дишане на жена си, която кой знай кой сън вече сънуваше.

Изведнъж се чуха силни удари по тавана им. Галя се събуди и попита сънено мъжа си:

– Какво става? Да няма земетресение или някой ураган ни е връхлетял?

Двамата седнаха на леглото и се заслушаха в необичайния звук. Имаха чувството, че някой иска да пробие тавана.

– Какво е пощръкляла баба Ирина посред нощ? – попита изнервено Галя.

– Тя е възрастна жена, не мога да се карам с нея, – каза примирено Марин.

– Така ли ще седим цяла нощ, – възмути се Галя, – утре сме на работа.

Марин ококори очи и се заслуша внимателно. Той дръпна жена си за ръката.

– Галя, чуй добре този звук…..това е морзова азбука…

– И предава сигнал за помощ SOS, – каза Галя наострила уши. – Навярно баба Ирина е зле.

Марин скочи от леглото и звънна на Бърза помощ, след което двамата се понесоха към горния етаж.

Разбиха вратата и намериха старата жена на пода. Внимателно я вдигнаха на леглото и зачакаха Бърза помощ.

– Знаех си аз, – едвам се усмихна баба Ирина, – нали Марин е бил моряк, не може да не разпознае сигнала.

Оказа се, че през нощта ѝ станало лошо, но тя не могла да стане от леглото. Едва се добрала до бастуна си и започнала да предава сигнала за бедствие.

– А ти от къде го знаеш? – попита Марин.

– Някога бях радистка, – каза баба Ирина.

Скоро дойде лекар с екип от Бърза помощ.

– Хубаво сте направили, че се обадихте, – каза лекарят, – още десетина минути и тази жена вече нямаше да я има.

Когато чуха историята за страшния зов за помощ предаван по морзовата забуха, всички от екипа много се смяха. Лошото бе отминало.

Баба Ирина спасиха, но всяка вечер, когато Марин си лягаше, все се ослушваше за странни звуци в „ефира“.