В библиотеката леко попийнал читател подал книга на библиотекарката и ѝ казал:

– Кажете ми, имате ли и други книги от този автор?

Библиотекарката радостно възкликнала:

– Харесва ви как пише?!

Мъжът поклатил глава:

– Не, но в неговата книга намерих 100 лева.

Всеки от нас знае какво представлява един бездомен човек. В повечето случаи, това не са приятни на вид хора, стигнали дъното заради личните си проблеми, изглеждат,  сякаш съвсем не ги вълнуват това.

Независимо от предубеденото отношение от страна на обществото, сред тях попадат и такива, които заслужават нормален живот.

Мариус бе бездомен. Той се появи една сутринта пред едно малко заведение. Негов собственик бе 30 годишният Григоров.

– Моля ви, господине, дайте ми няколко лева – каза Мариус на Григоров –   или поне нещо за ядене.

Григоров се замисли, много му се искаше да изрита бездомника далеч от заведението си, но изведнъж се обърна към Мариус и му каза:

– Защо да не ти дам работа?

– Аз живея на улицата от 16 години, – наведе глава Мариус. – Заради криминално престъпление, никой не иска да ме вземе на работа. Трябва да крада или да прося, за да мога да преживявам.

Този разказ на скитникът, още повече затвърди желанието на Григоров да му помогне.

– Добре, – каза собственикът на заведението, – ела да миеш съдовете в кухнята за два часа.

– Готов съм само за храна да ви работя, – съгласи се скитникът.

Мариус сложи престилка, изми ръцете си и започна работа.

Когато собственикът предложи сандвич на Мариус, скитникът го раздели на две и едната половината занесе на една бездомна жена на улицата. След това се върна и продължи да мие съдовете.

След двата часа работа Григоров заплати на Мариус няколко лева. И двамата се разделиха. На другия ден Мариус отново дойде, да мие съдовете в заведението. Това продължи няколко седмици.

Накрая Григоров повика Мариус и му каза:

– Ти заслужаваш да работиш в заведението ми на постоянна работа…

Мариус прошепна:

– Благодаря ви…

А очите му се насълзиха.

Не трябва да съдим за човека по външния му вид. Ако някой не помогне на изпадналия, проблемите му няма да се решат.

Виктор наблюдаваше едно момиче много внимателно. Той си помисли:

„Сигурно е от ония джебчийки, които в блъсканиците успяват да изпразнят някой джоб или чанта“.

В автобуса нямаше много хора, така, че Виктор можеше да я следи и когато тя посегне, щеше да я хване при кражбата.

Малко след това момичето бръкна в джоба на един старец, но не за да го изпразни, а да добави в него банкнота от двадесет лева.

Виктор беше зашеметен, той изобщо не очакваше такова развитие на нещата.

А старецът беше беден. Носеше изтъркан панталон и риза, която бе загубила отдавна цвета си. Сакото му бе провиснало, явно не му бе по мярка.

Старецът се приготви да слезе на спирката, а момичето наведе глава, все едно нищо не бе направила.

Виктор бе виждал много начини, по които други хора бяха помагали на нуждаещите се, но за първи път виждаше такава проява на човечност.

Колко е хубаво, че добротата не се е изгубила между нас. И най-важното е, че тя не парадира за себе си….

Автомобилна катастрофа. Синът ѝ и съпруга ѝ вече ги нямаше. Евгения Петрова не можа да понесе тази загуба и се пристрасти към алкохола.

Първо я свалиха от директорското място, но тя имаше много заслуги в училището и за това я оставиха. После ѝ предложиха сама да напусне училището.

Алкохолът беше свършил своята работа. Всичко, което можеше да продаде Евгения Петрова го продаде. а останалите неща ги обмени за вино и бира. Нищо не остана и от самата Евгения.

Появи се Катя. Тя нямаше свой дом. Беше дребно мършаво момиче с износени и мръсни дрехи. Всяка сутрин Катя обхождаше своите владение,  контейнерите за боклука.

Една сутрин, когато Евгения се събуди, не можа да разбере как се озовала Ката на пода в дома ѝ и отгоре на това спеше.

Съседката на Петрова, Дида има куче. Преди катастрофата двете с Евгения заедно разкарваха кучетата си. Животните вървяха напред, а жените си приказваха зад тях.

Но един ден Дони, кучето на Евгения изчезна и Дида попита за него:

– Къде е Дони?

– Дадох го на други хора, – каза незаинтересовано Евгения, – самата аз няма какво да ям.

Дида доста често виждаше Петрова край контейнера за боклук, но я избягваше.

Една сутрин Евгения сама тръгна към нея.

– Противно ти е да ме виждаш такава нали? – заяде се Петрова.

– Какво говориш …, – опита да се измъкне съседката.

– Не ме лъжи. Не можеш да ме понасяш. Но виж кучето не се гнуси от мен. Нали Сара?

И кучето радостно замаха опашка на Евгения Петрова.

След две седмици Евгения тичаше и крещеше на Дида:

– Да бягаме.

Двете жени побегнаха. Когато се отдалечиха доста от мястото, Дида попита:

– От кого бягаме и се крием?

– От Катя. Тя ще извика ченгетата да ме хванат.

– А Катя къде е сега?

– В къщи. Ремонт прави, а аз реших да я потопя и отворих всички кранове.

Евгения и Дида се спряха и започнаха да се заливат от смях.

Шест месеца Дида не видя Евгения Петрова. Някой спомена, че била в болница друг, че е на почивка в чужбина.

Веднъж пред дома на Петрова спря камион, от който изкараха луксозни мебели. На външната врата стоеше Катя.

„Катя е забогатяла“, – помисли си Дида.

Но не беше Катя. Една жена излезе от къщата, отиде при носачите и започна да им дава наставления, кое къде да носят.

„Навярно е някоя нова наемателка“, – помисли си Дида и реши да подмине, когато чу зад гърба си:

– Няма ли да се поздравим?

Когато Дида се обърна, ахна. Евгения Петрова стоеше срещу нея сияеща и засмяна.

– Заповядай да изпием по едно кафе, – покани я Евгения.

Дида не отказа и влезе, а в главата ѝ се въртяха толкова много въпроси, че не знаеше от къде да започне.

– Изненадана ли се? – попита Евгения Петрова.

– Да, – каза Дида. – Радвам се, че те виждам.

Ето какво ѝ разказа Евгения, докато пиеха кафето си:

– Бях отишла до контейнера и видях чанта с кисело мляко. Много се зарадвах, защото няколко дена нищо не бях яла. Когато изядох млякото на дъното на чантата ме чакаше още една изненада. Там загърнати във вестник имаше долари, евро и левове. Парите бяха доста. Щяха да ми стигнат за ремонт, за нови мебели и дори за екскурзия в чужбина. И сега ето ме отново.
Дида я гледаше и се радваше заедно с Евгения на случилото се, което беше преобърнало живота ѝ.

Наближаваше десет и половина. Писанов се канеше вече да отиде за обичайното съвещание, когато в кабинета му се появи Петър, енорийския свещеник на местната църква. От него лъхаше доброжелателност и Писанов го поздрави сърдечно.

– Хубаво е, че ви заварих, господин Писанов и вие сте много зает човек като мен.

Свещеникът бе дошъл заради камбанарията, която от два месеца бе почнала да се руши. Дървояди, кой знае от къде бяха дошли, разяждаха дървената ѝ конструкция.

И тъй като заостреният връх на камбанарията бе забележителна черта на малкото градче, Писанов бе открил подписка във вестника за нейното възстановяване.

– Направих сметка за необходимия ремонт, – каза Петър. – Опасявам се, че ще излезе малко повече отколкото предполагах, четиринадесет хиляди.

– Това е доста голяма сума.

– Наистина е голяма особено, когато постъпленията от вашата подписка не превишават пет хиляди лева.

Това не разтревожи много Писанов. Все пак начинанието му бе съвсем доброволно. Той не беше богат, но бе внесъл своите сто лева.

– Сега страната преживява тежки времена, – Писанов се опита да оправдае хората. – Данъците, сметките и таксите растат. А този сезон съвсем не е благоприятен за благотворителност. Почакайте да се затопли времето, може би тогава хората ще бъдат по-благосклонни.

– Да, но проблемът е неотложен, – каза с тъга Петър.

Енорийският свещеник продължаваше да говори още дълго време в същия дух, но Писанов губеше вече търпение.

„Този човек не разбира ли, – помисли си Писанов, – че това искане за повече и повече, трябва да престане, преди страната да изпадне в пълна разруха?“

Все пак Писанов го изслуша. Обсъди с него различни начини и средства за набавяне на необходимите суми. Обеща му място на някои от вътрешните страници на вестника, където може да изкаже болката си, но това бе всичко. Писанов не притежаваше необходимите ресурси, с които можеше да му помогне.