Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.

Това бе най-тежкия ден за него. Мотора на помпата изгоря. Жена му падна от каруцата и лошо си нарани крака. И за капак изчезна деветмесечното им биче и то от двора им.
Гласът му прегракна да го вика и търси из двора. Никакъв звук, никакво мучене. Мъката бе сграбчила сърцето му и го мачкаше болезнено.
„Хайде, мотор може и нов да си купи, жена му ще стъпи бързо на крака, жилава е, но бичето“. Мислите му се въртяха, като хала в главата и не намираха покой.
Нощта пусна тъмните си воали и скри слънцето. Търсенето не даде резултат цели два дена. Той крачеше из двора неспокойно и си мислеше: „Къде може да е? В дън земята ли пропадна?“
Изведнъж долови слабо мучене. Идваше откъм ямата. В нея обикновено складираха зеленчуци и плодове. Не знам кое беше по-бързо, краката му или желанието му да стигне там час по-скоро, но вече беше на самото място и се взираше в тъмнината.
Плесна се по главата, изтича до вкъщи, грабна газената лампа и с треперещи ръце запали фитила й. Насочи я към дупката и видя главата на бичето. Облекчения и радост обляха сърцето му.
Разтича се. Извика съседите. Киро се бе прибрал с багера, та предложи да изкарат животното с куката. Настана суматоха около въжетата. Чудеха се как най-добре да привържат бичето, за да го измъкнат.
Всичко стана само за пет минути. Странно, но животното не реагира и беше напълно спокойно.
На другия ден хората се смееха и разправяха за „необикновеното изчезване“.
Когато паднал, бикът се озовал пред „богата трапеза“. За времето през, което го търсили, той успял да изяде всичките моркови и зеле складирани там. И когато огладнял, започнал жално да мучи.
Не било шега работа, дупката била дълбока 3 метра, а животното тежало 300 килограма.

Лампа почти всеки може да си направи. Но тук става въпрос за не каква да е, а оригинална.
Минимум фантазия, малко ръчен труд и получаваме ново направление в интериорното осветяване. Но най-важното е, че за това няма да дадете нито стотинка, освен за материалите.
Скулптори от Канада са измислили много интересен начин да се правят дизайнерски лампи.
Съществува такъв материал наречен пластична глина. Тя съществува в различни консистенции, дори във вид на паста. Купува се от магазин за художници.
Взимаме картонена опаковка от сок. Нахвърляме върху нея в художествен безпорядък закупената глина. Оставаме да изсъхне. Внимателно премахваме кутията и в основата на нашето произведение поставяне крушка. Това е всичко. Лампата е готова.
Ако не можете да намерите такава глина използвайте течни пирони или втвърдяващ се уплътнител. Принципа за направата на лампата с тези продукти е същия.

Малка костенурка, на име Джовани, е обвинена за предизвикване на пожар в жилище, когато собствениците не са били там.
Костенурката не е пострадала от пожара.
Според предварителни версии, костенурката е излязла от резервоара и е закачила инфрачервената лампа, използвана за отопление. Лампата е паднала, разбила се е и от лековъзпламеняващите вещества веднага е избухнал огън.
В гасенето на пожара са участвали повече от 60 пожарни, на които им е било необходимо час и половина, за да потушат огъня.

Тиквата е добре известна и високо ценена както у нас, така и в Африка, Азия и другите части на земното кълбо.
Полският майстор Калабарте е направил от този полезен плод нощни лампи, както за поставяне върху малка масичка, така и за прикрепване към стената.
Изчистена отвътре, след специален процес на сушене, тиквата се подлага на ръчна обработка.
Всеки плод е уникален, за това и всяка лампа изглежда различна.
Талантът и златните ръце на майстора оформят и завършват такива предмети за бита, които внасят приятна и неповторима атмосфера.