Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Катя заведе сина си Бойко в увеселителен парк. Беше горещо. Опашките бяха дълги.

Катя не се чувстваше добре от многобройните завъртания, внезапни спирания и движения с голяма скорост. Гледаше на себе си като мъченик.

Мислите ѝ препускаха в главата:

„Ще напомня на Бойко колко е щастлив, че има такава майка като мен, която да го заведе в увеселителен парк. …“

Катя щеше да ги изкажа на глас, но нещо я спря.

Потокът от мисли продължи:

„Синът ми ще се почувствува ли късметлия или ще смята, че е виновен? Сякаш ми дължи нещо за жертвата ми“.

Катя прегърна Бойко и каза:

– Какъв късмет имам, че имам такъв син като теб, когото мога да заведа в увеселителен парк.

Усмивка се разля върху лицето на Бойко.

В това време водното влакче на ужасите ги напръска. Това прикри сълзите , които се стичаха по лицето на Катя.

Това, което майката каза на сина си, го накараха да се почувства като специален, ценен и обичан.

Грешните думи в неправилния момент могат да съсипят всичко.

Днес разговорът бе доста разгорещен.

– Ревността става явна, когато отказваме да празнуваме нечий късмет, таланти или способности, – отбеляза Веско.

– Завистта и ревността са части от най-ранната лъжа на врага, – добави Филип. – Те се изграждат върху почвата за сравнение, която ни кара да вярваме, че Бог задържа Своята доброта от нас и че вместо това я дава на някой друг.

– Този тип мислене е крепост на робство, – размаха ръце Живко.

Матей се размърда и заяви:

– Завистта е трудно доловима. Тя е опозиция на добротата, която слиза върху другите. С други думи завистта е в пряка опозиция на любовта.

Веско отново взе думата:

– Завистта и ревността вярват, че Божията доброта е ограничена и има само определено количество от нея. Това е вярата, че това, което някой друг има или му е дадено, ще бъде извадено от това, което ние може да имаме или да получим.

– Често, когато сме подбудени от завист и ревност, нашата естествена реакция е да омаловажим успеха на другите, за да се почувстваме по-добре относно себе си, – усмихна се Филип.

– Любовта не се хвали с нечии постижения, нито преувеличава собствената си значимост, – наблегна мълчаливецът Тодор.

– Прекалено високото мнение за нашите собствени мисли или способности ще отблъсне другите от нас, – забеляза Живко. – Такъв човек наричат, присмехулник и всезнайко.

– За нас е много лесно да попаднем в тази категория, защото вярваме, че нашите мнения ни определят и ни правят такива, каквито сме, – обяви Матей.

– Възможно ли е всъщност да задържаме любовта си към другите поради нашите мнения? – попита Велко, най-малкия в групата.

– Почитането и признаването на постиженията на другите, без значение кои са те или как живеят, не те прави по-малко важен, – отговори Веско. – Издигайки значението на другия, почитайки го, привличаш повече почит към себе си и е демонстрация на зрялост в сърцето ти. Способността да признаваш и почиташ някого е доказателство, че преодоляваш своите ограничаващи вярвания за Бога.

– Любовта избира да празнува всички добри неща! Тя се радва с онези, които се радват, – каза Филип. – Да обичаш другите, като ги почиташ, се превръща в място на свобода, вярвайки, че има предостатъчно доброта за всички нас.

Рени бе на плажа с малкия си син Стоян. Тя бе много изморена, но не посочи морето на сина си и не каза:

– Иди да се забавляваш, а аз ще подремна малко.

Това би било много безотговорно.

Въпреки умората си тя поведе сина си и го доведе до мястото, където вълните се разбиваха в брега.

– Виж, – каза му тя, – колко са големи тези вълни. Навлезеш ли по-навътре те те дърпат още по-навътре.

Рени искаше да внуши на Стоян здравословно уважение към морската шир, която е по-голяма и по-мощна от него.

Тя не желаеше детето ѝ да се втурне напред, без да знае с какво ще се сблъска, но същевременно не искаше той да бяга ужасен от морето.

За това му показа как да си играе, да се плиска и забавлява във вълните.

Рени искаше Стоян да ума подходящ баланс между любов и уважение към морето.

По същия начин, когато Библията говори за страха от Бога, целта не е да се страхуваме от Него. Става дума за здравословно уважение. Бог е много по-голям и по-могъщ, отколкото можем да разберем.

Той е всемогъщият Създател на вселената! Не можем да го поберем в джоба си и да го носим със себе си като талисман за късмет.

Когато открием здравословен „страх“ от Бога, вероятността да приемем любовта Му за даденост е много по-малка. Това подхранва нашето удивление и ни приближава към Него.

Денят бе слънчев, но подухваше малко ветрец. Милена бе излязла на разходка с майка си.

Двете се наслаждаваха на природата откриваща се пред очите им. Зърнеха ли интересно цветче и двете възкликваха.

Изведнъж Милена стана много сериозна. Изглежда нещо я измъчваше.

Накрая се престраши и попита майка си:

– Мамо, аз красива ли съм?

Майка ѝ я погледна , усмихна се и отговори:

– Не, не си красива, но си симпатична.

Милена от този момент започна да възприема думата „симпатична“ за обида.

Тя здраво се хвана и стана една от най-добрите в училище.

Когато я попитаха:

– От къде такава ревност у теб за учене?

Тя се усмихваше и казваше:

– Нямам късмет с външния си вид, за това го наваксвам с ума си.

И никой повече не спореше с нея.

Ако някой роднина или приятел ви каже:

– Грозен си.

Не се притеснявай. Не черпите знания с лицето си.

От такива произволно подхвърлени думи се появява ниско самочувствие, неувереност в себе си и липса на собствено достойнство. Така човек може да живее чужд живот, а не своя.

Потъвате все по-дълбоко и по-дълбоко в своята неудовлетвореност подтиснати желания.

За това по-добре разбери, кой си в Христос и ще бъдеш удовлетворен.