Милен бе навел глава. Целият бе потънал в мислите си.

Таньо го приближи, сръга го в ребрата и насмешливо попита:

– Да не би да си почнал на ум да философстваш?

– Чудя се как се е чувствал Петър, когато Исус го е попитал за трети път, дали го обича!?

– Може би е искал да знае, дали обича Господа повече от себе си, – съвсем сериозно отговори Таньо.

Милен извиси показалеца си нагори и бе готов да продължи разсъжденията си на глас, когато Таньо наблегна:

– Най-малкото се е чувствал неудобно …

– Вероятно въпросът му е бил по-дълбок, – завъртя глава Милен.

– Пак с твоите философии, – засмя се Таньо.

А Милен уверено продължи:

– Макар и негласно казани те са звучали може би така: Обичаш ли Ме повече от мненията на другите, като прислужничката в двора? Повече от собствената си безопасност и комфорт, когато те екзекутират като враг на Рим? Повече от собствената ти репутация? Повече от спомените ти за грях и провал? …

– Каквото и да говориш, – каза Таньо – Исус достигна до сърцето на Петър …

– И промени мотивацията му, – допълни Милен.

– Е, да, – съгласи се Таньо, – Мотивацията на Петър да живее за Исус и да Му служи, не беше опит да отблъсне вината, да спечели прошка, да избегне критика, да докаже нещо на някого, да получи одобрение или признание.

– Така е, – плесна с ръце Милен. – Единствената мотивация на Петър да служи на Господа беше любовта му към Него.

Израилтяните се оплакваха на Мойсей, докато се скитаха из пустинята:

– Нямаме храна, вода, …

Но имаше между тях един човек, мисля, че му викаха Елдат, който без да обръща внимание на оплакванията на събратята си израилтяни, непрекъснато казваше:

– Поне ще влезем в Обещаната земя. Не е ли страхотно това?

И хората се оплакваха в ушите на Бога за своите нещастия, но най-вече за Елдад:

– Той е мъчително позитивен, Господи, защо не го остави в Египет, а дойде с нас.

Един ден изказването на Елдат:

– Погледнете по друг начин на проблемите си. Ето движим се, ядем колкото си искам манна и не качваме нито един килограм.

Им се стори прекалено нахално.

Но той не се засягаше от критиките на останалите, а отбеляза:

– Страхотно е, че мога да прекарвам толкова много време с вас. Докато бях зает да правя тухли, познавах много малко хора от моя народ. Само тези, с които работех или живеех. Нямахме време да си говорим. А сега всичко е чудесно!

Може би за това Бог избра Елдат за един от пророците си. Той не отиде на събирането, за да си получи помазанието си, но въпреки всичко пророкува в средата на стана.

Това ядоса всички още повече.

Ето това е, щастлив и доволен си от това, което Бог ти дава, изявяваш го гласно, а в резултата на това получаваш само осъждение.

Щилян се бе свил след поредната критика и изглеждаше жалка картина. Златко го видя и веднага го подкачи:

– Пак ли те гълча началството. Не се притеснявай, той знае само да критикува.

– Кой се радва на критика? – повдигна тъжните си очи Щилян.

– Е, понякога тя е градивна, – опита се да го успокои Златко.

– Но има нещо още по-лошо от самата критика, – сбърчи нос Щилян.

– И какво е то? – попита изненадан Златко.

– Хората, които не спират да критикуват. Знаеш за какво говоря?

– Аха, срязали са те с думите „Това е невъзможно“. Е все пак това може да предизвика твоя ентусиазъм и желание да се захванеш с по-голям проект, – с усмивка поклати глава Златко.

Щилян само вдигна рамене.

– Помисли си само, – въодушевено продължи Златко, – почти всеки напредък, откритие или акт на смелост е предизвикан от критика. Наистина има само един сигурен начин да я избегнеш.

– Чудно ми е, какъв е той? – с болка отвърна Щилян.

– Просто не прави нищо, – плесна с ръце Златко.

– И що за избор е това? – недоумяващо свъси вежди Щилян.

– Ако очакваш да бъдеш похвален, трябва да бъдеш готов да те критикуват, – поклати заканително пръст Златко.

– Като се замисля, – Щилян се почеса по главата, – в живота върхове са достигани чрез насърчение от някой друг, а не от критика.

– Какви ги дрънкаш?! – възмути се Златко. – Няма значение колко велик, известен или успешен е един мъж или жена. Забележи, всеки от тях жадува за похвала и аплодисменти.

– Това добре, – съгласи се Щилян, – но как да преодолея поредната критика?

– Много просто, – изпъчи се важно Златко и се потупа по гърдите, – работи по-упорито, за да докажеш, че тази критика е несправедлива.

– Да, но много боли, – с мъка констатира Щилян.

– Важен е крайният резултат, а не това, което са ти казали, – потупа го по рамото Златко.

Дали от съветите или споделянето не знам, но Щилян се освежи и бе готов да се захване отново за работа.

Методи бе смачкан от критики на другите в бригадата. В стаята за почивка той се бе свил в ъгъла и нещо чоплеше в ръцете си. Другите разговаряха, смееха се, но той не взимаше участие в общението им.

Влезе бригадира бай Жечо, погледна Методи и каза:

– Лесно е да се критикуват другите.

– По-лесно е да се открият грешките….., – обади се най-младия в бригадата Танко.

– Отколкото да се намерят решения, – довърши изречението бригадира.

– Всеки от нас се изкушава да критикува другите, – примирено се изказа Вълко.

– Враждебността е силно заразна, – свъси вежди бай Жечо. – Ние я насочваме към другите, но тя като бумеранг се връща към нас.

– Е, какво да правим тогава? – нехайно подхвърли Краси. – Виновният си е виновен! С перце ли да го галим?

– Някоя насърчителна дума или смислена проява на доброта биха свършили по добра работа, – бригадирът изгледа внимателно мъжете в стаята. – Нямаме никаква основателна причина, нито някакво законно основание да постъпваме с който и да е от нас така. Когато искаме да критикуваме някого, нека бъде честни и критични така и спрямо себе си.

Всеки от бригадата бе навел глава. Какво ли си мислеха?

Навярно нещо от рода на: „Ами ако някой от нас изпадне в положението на Методи?“

Учителят свърши писането на дъската и се обърна. Учениците се заливаха от смях.

– Първото ви уравнение е грешно написано, – хилеше се силно Симеон и сочеше с пръст дъската.

Учителят остана напълно сериозен.

– Умишлено го направих, – каза той. – Исках да ви покажа нещо важно.

Усмивките изчезнаха от лицата на учениците. Настъпи тишина.

– Така светът ще се отнася към вас, – допълни учителят и замълча.

Децата го гледаха недоумявайки, каква връзка има грешното написване на нещо с отношението на света към всеки от тях?!

– Останалото, което написах е правилно, но никой от вас не ме похвали за това, – отбеляза учителят. – Всички ми се присмяхте само за едно нещо, което грешно направих.

Учениците гузно мълчаха.

– Светът никога няма да оцени милионите добри неща, които правите, но сбъркайте само веднъж и веднага ще започнат да ви критикуват.

Учениците бяха навели глави, те не смееха да погледнат учителя си.

А той продължи:

– Това не бива да ви спъва и огорчава. Издигайте се над всеки присмех и критика. Бъдете силни, това е животът.