Зима. Сняг. Безлунна нощ. В такава можеш нацяло да замръзнеш.

Малка пухкава топка, стоеше от едната страна на кооперацията и от време на време от нея се чуваше едно жално едва разпознаваемо: „Мяу“.

Зорка мина по улицата. Тя чу жалния вопъл и не се стърпя, пресегна с ръка и улови мяукащото котенце.

Зорка бе алергична към котки, но сърцето ѝ не даде да остави на студа това малко създание.

– Миличко, – Зорка погали мъничето, – ако хазайката те види в апартамента, ще ни изгони. Няма значение,  – махна с ръка тя, – ще си намерим друг.

Зорка го занесе у дома си. Дълго го държа в дланите си. Когато котенцето се стопли и престана да трепери, вдигна очи към новата си стопанка и я погледна очакващо.

Зорка отиде в кухнята. Стопли малко мляко, дори и малко саламче му отряза. Котето изпи млякото, изяде парченцето салам и започна доволно да мърка.

Мъжът на Зорка, Павел скоро се прибра от работа. Той бе много уморен и както бе с дрехите заспа на кревата.

Зорка знаеше колко му е тежка работата, за това в нищо не го упрекна. Съблече го и го зави с одеялото. След това изключи лампата и си легна.

Пухкавият герой започна да изучава апартамента.След като привърши огледа бързо скочи при Павел в леглото и се сгуши до него.

Зорка се бе унесла, когато чу пронизителен вик. Тя веднага реагира и без да разбира какво става, скочи на крака.

– Бързо включи лампата, – каза сърдито Павел. – Хванах плъх!

Когато Зорка включи лампата, се разбра, какъв плъх бе хванал мъжът ѝ. Тя едва не падна от смях. Павел постоя няколко минути объркан, а след това силно се разсмя.

– Толкова малко, а щеше да ми изкара акъла, – Павел се заливаше от смях. – Остава при нас нали?

Павел умолително погледна жена си, тя само кимна с глава и притисна котето до гърдите си.

Това изобщо не трябваше да се случва. Владо нервничеше и обикаляше около компютъра си. Екранът на лаптопа му  бе потъмнял. При определена светлина и наклон отзад се виждаше нещо, но нищо не можеше да се прочете, нито пък да се види ясен образ.

Всичко стана за секунди. Червени линии започнаха да се появяват по екрана, не бяха чести, но смутиха Владо. Той изключи захранването от мрежата и остана само на батерия, но това не помогна, линиите отново се появяваха…… докато накрая екрана потъмня.

Беше вечер и нямаше от къде да търси помощ. Това още повече обезкуражи Владо.

– Е, утре ще видя какво мога да направя, – каза си той и неудовлетворен легна в кревата.

Следващия ден не бе обнадеждаващ за ситуацията.

– Вероятно е изгоряло осветлението на предния екран, – каза му Слави, който поправяше компютри. – Лампичките са малко нестандартни и трябва да се приспособи някоя за случая, но може и да не се намери такава, защото лаптопа ти е стар модел.

– Е, какво, – възнегодува Владо, – нов ли да си купувам? Сегашните са още по-скъпи, а гаранция колко ще работят няма.

– Можеш да си потърсиш монитор и да го включиш към компютъра си, – посъветва го Слави. – Старите лаптопи имат извод за кабел към такъв.

Владо не разполагаше с монитор, а и скоро не можеше да си набави такъв.

– Какво ще правя? – натъжи се Владо. – Как ще чатя с приятелите си. Не мога да слушам музика или да гледам филми по свой избор. Дори едни новини не мога да прегледам…. А проектът , който започнах с Весо, ….. пълна изолация.

Дните следваха един след друг, а възможност да се снабди поне с монитор нямаше никаква.

Владо посещаваше редовно близката църква в неделя, срещаше се с младежите там, беседваше върху Словото и се молеше с тях.

Ситуацията, в която бе изпаднал го бе обезсърчила и нямаше желание нито за молитва, нито за Божието Слово. Беше ядосан на всичко и на всички.

Започна да роптае и да се пита:

– Господи, защо стана така? Какво искаш от мен? Нали с този компютър благовествах и вършех работа за Теб?

Владо се чувстваше изолиран и ненужен.

Една вече обременен от тежки мисли се унесе и заспа.

И засънува. Ръката му се протягаше към нещо бяло, но не можеше да го стигне, защото безброй паяци, стоножки и всякакви насекоми го обсебваха.

Владо се стресна и се събуди. Целия бе облян в пот. Пълчищата от насекоми все още ясно виждаше в съзнанието си.

– Какъв ужас! Какво беше това?

Изведнъж мисълта му се проясни и той разбра.

– Явно много неща ме отделят от Бога и Неговата истина. Да, осъзнавам, че компютърът бе застанал между мен и Него. Нуждая се от промяна ….

На другия ден Нестор го попита:

– Имам един излишен монитор, не знам какво да го правя. Случайно да ти е нужен такъв.

Владо се усмихна и кимна с глава. Той вече знаеше, кой е подредил нещата така ……

Марин имаше напрегнат ден и беше много изморен. Този път не погледна към хладилника. Премина през хола без да обърне внимание на телевизора и се строполи на кревата в спалнята. Жена му го бе изпреварила. Изглежда и нейният ден не бе минал леко.

Лошото е, че когато човек е преуморен или е бил натоварен прекалено много психически, иска да заспи, но не може. Марин дълго се въртя в кревата и със завист слушаше спокойното дишане на жена си, която кой знай кой сън вече сънуваше.

Изведнъж се чуха силни удари по тавана им. Галя се събуди и попита сънено мъжа си:

– Какво става? Да няма земетресение или някой ураган ни е връхлетял?

Двамата седнаха на леглото и се заслушаха в необичайния звук. Имаха чувството, че някой иска да пробие тавана.

– Какво е пощръкляла баба Ирина посред нощ? – попита изнервено Галя.

– Тя е възрастна жена, не мога да се карам с нея, – каза примирено Марин.

– Така ли ще седим цяла нощ, – възмути се Галя, – утре сме на работа.

Марин ококори очи и се заслуша внимателно. Той дръпна жена си за ръката.

– Галя, чуй добре този звук…..това е морзова азбука…

– И предава сигнал за помощ SOS, – каза Галя наострила уши. – Навярно баба Ирина е зле.

Марин скочи от леглото и звънна на Бърза помощ, след което двамата се понесоха към горния етаж.

Разбиха вратата и намериха старата жена на пода. Внимателно я вдигнаха на леглото и зачакаха Бърза помощ.

– Знаех си аз, – едвам се усмихна баба Ирина, – нали Марин е бил моряк, не може да не разпознае сигнала.

Оказа се, че през нощта ѝ станало лошо, но тя не могла да стане от леглото. Едва се добрала до бастуна си и започнала да предава сигнала за бедствие.

– А ти от къде го знаеш? – попита Марин.

– Някога бях радистка, – каза баба Ирина.

Скоро дойде лекар с екип от Бърза помощ.

– Хубаво сте направили, че се обадихте, – каза лекарят, – още десетина минути и тази жена вече нямаше да я има.

Когато чуха историята за страшния зов за помощ предаван по морзовата забуха, всички от екипа много се смяха. Лошото бе отминало.

Баба Ирина спасиха, но всяка вечер, когато Марин си лягаше, все се ослушваше за странни звуци в „ефира“.

Малко момче  е притеснено и пита баща си:

– Татко, вярно ли е, че когато хората умират се превръщат  в прах?

– Е, да, така е написано: „Ти си прах и в прах ще е превърнеш“….

– Татко, това означава, че някой е умрял под кревата!

Есента си отиваше. Слънчевите лъчи бързаха да дарят деня с поне малко топлина. Скоро щеше да застудее и снегът със своята бяла пелерина щеше да покрие всичко.

Велко се разболя и сега вардеше кревата. От болестта или това, че не можеше да се движи и да играе с другите деца, момчето залиня и нищо не искаше да яде.

Майка му Зорка много се тревожеше за сина си. Тя повика лекарят още, когато Велко не бе отпаднал на цяло. След прегледа, тя попита:

– Докторе, какво му е? Нищо не иска да яде и от ден на ден слабее.

– Ще се оправи, – усмихна се окуражаващо лекарят. – Купете му малко грозде.

– Но къде по това време да намеря грозде? – попита притеснено Зорка. – Дори и да го поръчаме от там, където все още го има, докато дойде, няма да може да се яде.

– Грозде има в царската градина, – уточни докторът.

Бедната жена взе малкото пари, които имаше и отиде до царския дворец.

Там стражите я спряха:

– Къде си тръгнала, жено? Тук не може да се влиза така.

– Дете ми е болно…..

– Махай се от тук! Това е царския дворец, а не болница, – прекъсна я грубо един от стражите.

– Но, моля ви…

– Отивай си, докато не ти се е случило нещо лошо, – заплашиха я стражите, без да я изслушат.

Царската дъщеря Мария чу гълчавата и отиде да види какво става. Тя видя бедната жена, която стражите гонеха от вратата.

– Стойте! – извика Мария. – Какво иска тази жена.

– Дъще, – падна на колена жената пред девойката, – синът ми е болен. Лекарят ми каза да му купя грозде. Каза ми че такова има само в царския дворец. Ето нося всичките си пари…

– Бедничката ми, ти си се объркала. Моят баща е цар, а не търговец.

Зорка трепна. Последната надежда, да помогне на сина си да оздравее, угасна в нея.

– Царят не продава грозде, той може само да ти го подари, – продължи девойката.

След това тя отведе жената в царската градина и от там и откъсна няколко грозда. Подаде ѝ ги и каза:

– Занеси ги на сина си! И нека той оздравее по-скоро.

Не трябва да превръщаме Господния дом в място за търговия. Нашият Цар не е търговец. От Него нищо не можеш да си купиш, защото Той ти дава всичко даром.