Елена живееше сама с двете си дъщери. Тя работеше, но при тази криза и увеличаване на стоките едва свързваше двата края.

Магда знаеше за състоянието ѝ и веднъж, когато я срещна ѝ подаде една банкнота от двадесет лева.

Елена се смути, но бързо се съвзе и добави:

– Благодаря ви и Бог да ви благослови изобилно.

Няколко часа по-късно Магда видя как Елена купи на дъщерите си сладолед. Лицата на децата сияеха. Те се усмихваха и лакомо ближеха сладоледа.

Магда се възмути. Приближи Елена и гневно ѝ каза:

– Нямате какво да ядете, а си купила сладолед за децата си. Не очаквай повече помощ от мен. Ти си безразсъдна.

Очите на Елена се насълзиха:
– Вие не знаете колко ми е болно, че не мога да купя нещо, с което да зарадвам децата си. Работя, но …

Магда не я доизслуша, а гневно реагира:

– Първо хляба, храната и задълженията, а след това всичко останало.

И си тръгна.

Малко след това, когато гневът на Магда бе попреминал, тя започна да разсъждава:

– Елена е майка и иска най-доброто за децата си. Тя желае да ги зарадва, но не може. А аз какво ѝ наговорих….

Магда се разплака:

– Господи, колко пъти и аз не съм постъпвала по най-добрия начин с благата, които ми даваш. Угаждала съм си без да осъзнавам, че неправилно прахосвам даденото ми от Теб. Прости ми и ми помогни, да помагам на такива като Елена, без да ги осъждам.

Миньо бе много беден човек. Той едва свързваше двата края.

Един ден застана пред Бога и обеща:

– Ще давам определен процент от доходите си.

От заплатата си първата седмица той даде един лев. След известно време парите, които получаваше се увеличиха и той започна да внася по сто лева, дори достигна до петстотин.

Когато даваше в началото обещания процент от доходите си, Миньо изпитваше силна радост, но когато започна да получава повече пари, всяко дарение му тежеше.

Един ден той сподели със своя приятел Симо:

– Когато дадох обещанието си пред Бога първоначално трябваше да внасям по един лев, но сега давам по петстотин и мисля, че това е прекалено.

Симо го потупа по рамото и го посъветва:

– Страхувам се, че не можеш да получиш освобождаване от обещанието, но има нещо, което можеш да направиш. Просто помоли Бог да ти намали доходите, така че пак да даваш по един лев.

Бог заслужава най-доброто. Ако те е благословил, попитай Го, как можеш чрез това, което си получил, да благославяш другите.

Когато си отдаден на нещо и изцяло се ангажираш в него, ти ставаш дарител.

Провеждала се голяма конференция на производителите на бира. В края на деня, всички президенти на пивоварни компании решили да отидат да се почерпят в бара.

Президентът на „Budweiser“ поръчал Bud, президент на „Милър“ – Miller Lite, Адолфо Курс поискал Coors и т.н. Списъкът бил много дълъг.

Когато сервитьорката попитала Артур Гинес:

– Вие какво ще пиете?

За голямо учудване на всички господин Гинес поръчал:

– Coca-Cola!

– Защо не си поръчахте „Гинес“? – попитали го колегите.

– Ха….Щом вие не искате да пиете бира и аз няма да поръчвам такава.

Не е тайна, че много млади хрисияни, когато в началото се учат да се молят, наизустяват специфичен набор от молитвени фрази и понякога ги поставят на най-неподходящото място.

Веднъж поискали от една жена, която скоро била приела Исус за свой Господ, да се помоли за изцелението на един човек, който бил настинал.

В края на молитвата жената с вяра и ни най-малко съмнение, победоносно провъзгласила:

– Сополите на този човек на кръста на Голгота!

Ако можете, имате много общи неща с хората от този свят. За много от тях, животът е джунгла. Но не джунгла, където има много дървета и хищници, и такава гора, която може да се отсече с брадва, а хищниците да се сложат в клетка.

Джунглата, в която живеем са непроходимите дебри на нашите проблеми, разбити сърца и празни портфейли. Нашите джунгли са заобиколени от болнични стени, оградени са с бракоразводни процеси. Ние не чуваме пеенето на птици и рева на лъва, до нас достигат само гласовете на недоволни съседи и претенциите на разгневените работодатели.

Нашите хищници са нашите кредитори, а окръжаващите ни гъсталаци представляват досаждащата ни суета. За някои, вероятно много хора, надеждата се превръща в призрачно видение.

Представете си човек в сърцето на африканската джунгла, участващ в сафари. Пред него върви водач, с остро мачете, който прочиства пътя напред.

Измореният от път пътешественик отчаяно повтаря:

– Къде сме? Вие добре ли познавате пътя? Къде ме водите? Къде е пътя?

Водачът се спира, поглежда към човека и казва:

– Аз съм този път.

Ние задаваме същите въпроси и питаме Бога:

– Къде ме водиш? Къде е моя път?

А Той не дава пряк отговор, само слаби намеци и нищо повече. Щяхме ли да разберем нещата, ако Той ни бе открил всичко? Правилно ли ще оценим мястото на своето местообитание? Не, защото сме чужденци в тези джунгли. За това вместо пряк отговор, Исус ни дава много повече, Той ни предлага Себе Си.

Ще унищожи ли Той нашите джунгли? Не, растителността ще остане недокосната.

Ще изгони ли хищниците? Не опасностите все още се прокрадват зад нас.

Исус не унищожава джунглата, а ни дарява надежда, защото ни дава Себе Си. Освен това ни обещава да остане с нас до края.