Дядо Стойно бе наследил от дедите си няколко глинени саксии. За любимата си от тях твърдеше, като хитро присвиваше очи:

– Тази може да е от времето на Авраама.

– Е, не преувеличаш ли малко? – питаха го хората.

– Ако не друго, поне е много по-стара от мен, – отговаряше весело старецът.

Самата саксия съвсем не будеше интерес. С нищо не привличаше вниманието на околните.

– Какво толкова намира в нея? – питаха младежите минаващи край двора на дядо Стойно.

Съдът бе напукан, тук там леко нащърбен, а освен това бе загубил и цвета си.  Явно се нуждаеше от по-добро почистване и реставриране.

Един ден група млади хора наобиколиха дядо Стойно и го попитаха:

– За какво държиш при себе си този керамичен боклук? Не ни приличаш на клошар, нито на Плюшкин.

Лицето на старецът доби сериозно изражение, а гласът му се повиши:

– Аз ги държа, защото те ми напомнят, че съм само човек направен от кал. Макар да съм крехък и слаб, нося неизмеримо ценно съкровище – Исус.

Младежите наведоха глави и се смълчаха, а дядо Стойно продължи:

– Труден е животът ми, но не съм стигнал до отчаяние. Присмивате ми се, но това не ме събаря. И това всичко дължа на превъзходната сила на Бога.

Резултатът бе налице. Красотата на Исус стана видима в стария отхвърлен и ненужен съд.

Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.

Беше прекрасна вечер. Мартин и Славка излязоха на разходка. И двамата бяха изненадани от красотата, която ги заобикаляше.

Това бе една от онези ясни зимни вечери, когато сиянието на луната и звездите очароваха и спират дъха.

Славка протегна ръка напред и възторжено каза:

– Марти, виж това! Не е ли прекрасно?!

Мартин повдигна глава нагоре, усмихна се и нежно каза:

– Красиво е, защото е сътворено от моя Татко!

Славка трепна:

– Татко …

– Мислиш, че се държа доста фамилиарно с Бога? – попита Мартин.

– Може би …. , – малко неуверено потвърди Славка.

– Това не противоречи на Библията, – убеден в своята правота каза Мартин. – В Новия завет за обозначаване на бащата се използва гръцката дума „Авва“. По-точен превод за нея би била думата „татко“. Тази дума обозначава близост. Говори за отношения, които се развиват благодарение на многото време, което сме прекарали заедно.

– Искаш да кажеш, че баща и татко са различни понятия? – Славка погледна изпитателно Мартин.

– Когато бях малко дете човекът, който ме отгледа, понякога бе „баща“, а друг път „татко“.

– Интересно, – поклати глава Славка, – кога се появяваш тази разлика?

– Когато правехме нещо заедно, което ми бе приятно, той бе за мен „татко“, например, когато ловяхме риба. Но когато ми казваше да направя нещо и от мен се очакваше моментално послушание, той бе „баща“.

Бог е такъв. Той е наш Баща и Татко. Понякога трябва да бъдем много сериозни дори делови спрямо Него. А друг път можем да се чувстваме съвсем безгрижни. Но и в двата случая, ако общувате с Бога достатъчно, за да Го познавате, ви гарантирам, че ще искате да сте близо до Него през цялото време.

Милена учеше в пети клас и то доста добре. В бележникът ѝ се редяха само шестици. Учителите я сочеха за пример, а съучениците  я търсеха за съвет. Но това не ѝ доставяше радост.

Причината бе много проста.

Тя смяташе, че не е красива. Често заставаше пред огледалото и си казваше:

– Носът ми е прекалено дълъг. Устните ми непоправимо широки, а очите съвсем малки, …. На кого ще се харесам такава?

Веднъж Милена попита майка си:

– Мамо, защо съм не съм се родила красива?

Майка ѝ я погледна, леко се усмихна и отвърна:

– Имаш нормално лице без недостатъци. Може да не си голяма красавица, но си много умна.

Този отговор не задоволи момичето.

Милена реши да отиде и да се оплаче на баба си. Тя винаги ѝ даваше мъдри съвети. Старата жена живееше накрая на града, но това не попречи на огорченото момиче да хване автобуса и да тръгне към нея.

Докато пътуваше Милена си мислеше: „Очите мога да направя по-големи с малко грим. Устните си ще оправя с червилото. Но какво да правя с този голям нос? ….. Тук козметиката е безсилна.“

Когато баба ѝ я видя, тя разбра, нещо измъчваше внучката ѝ, за това направо попита:

– Какво се е случило?

– Бабо, защо не съм красива? – и Милена силно се разрида в прегръдката на баба си. – Ти винаги си ми казвала, че Бог е създал всичко прекрасно …..

– А защо мислиш, че не си хубава? – попита старата жена.

Милена веднага започна да изброява чертите по лицето си, които не и даваха мира.

– Милена, – топло започна старицата, – красотата е относително понятие. Хората много ценят това, което е уродливо в Божите очи.

– Как така? – възкликна момичето.

– Източник на нашата красота е Исус Христос. Тези, които живеят така, че да се уподобяват на Него, във външността им сияе нетленна красота, на която не влияе дължината на носа или големината на устните. Исус е провличал хората с душевната, а не с външната Си красота.

– Моята душа не е красива, – тъжно въздъхна Милена.

– Всички сме оплескали и провалили привлекателността си поради греха, но Исус умря, за да очисти душите ни от всякакво зло и да ни направи завинаги съвършени. Сега са прекрасни тези, които живеят не за себе си, а за Господа.

Милена изведнъж осъзна, какво искаше да ѝ каже старата жена. Падна на колене и зашепна:

– Господи, прости ми, че постоянно съм си мислила за своята външност и се занимавах изключително само със себе си. От днес искам да живея не така, както ми харесва, а за Теб. Желая да Те прославя със живота си.

Лицето на Милена се проясни. Тя вече знаеше какво да прави. За нея нямаше значение какво показва огледалото, защото то не можеше да разкрие истинската красота на човека.

Васил прекалено много се напрягаше. Ставаше рано и си лягаше късно. Изстискваше до край всеки час от дневната светлина.

Това го изтощаваше, за това нямаше време да обръща внимание на всичко около себе си. Беше сляп за природните красоти.

Какво предизвикваше всичко това? Как мислите дали тази прекалена заетост не е просто начин за скриване на много дълбоки рани?

Да, Васил нарочно гледаше да е постоянно заангажиран, за да не разсъждава върху нанесените му наранявания, които му причиняваха болка и страдание.

Той се страхуваше от тишината и се насилваше бързо и в срок да изпълни всяка задача, но животът под тиранията на неотложните задължения и отговорности заплашваше да унищожи самият него.

– Какво трябва да направя, за да не съсипвам живота си? – питаше се Васил.

А след това си отговаряше:

– Може би е нужно да включи моменти на спокойствие в забързаното ми ежедневие, за да мога да работи пълноценно. Трябва да си осигурявам по-често почивки.

Мъчителни мисли му пречеха да планира нещата, както трябва:

– Как мога да избегна болката и мъката, които са се притаили в сърцето ми? Как да ги преодолея?

След много размисъл Васил откри своя метод, отдалечаващ го от стреса и напрежението, на които се бе подложил.

Той притихваше в мълчание за малко време, вземаше списъка на задачите и ги полагаше пред Господа. В Божието присъствие Васил оставаше болките си и позволяваше на Бога да излекува дълбоките му рани.

Господ вижда, знае и чува, не се съмнявайте в това. Позволете Му да ви успокои чрез любовта Си. Нека той разпали нова надежда за бъдещето ви.