Елена седеше на склона на планината и наблюдаваше бурята, която се разрази в долината.

Небесата потъмняха. Земята се разтресе от гръм.

Чудният пейзаж, който се разкриваше пред нея, внезапно се промени. Цялата му красота изчезна.

Бурята се втурна отвъд долината и ако Елена бе останала на същото място до следващия ден щеше да попита:

– Къде е ужасната буря? А мъглата, която скриваше всичко?

Ако Елена можеше да чуе гласа на тревата, щеше да се изненада от отговора ѝ:

– Частица от тази буря е в мен.

Цветята също шепнеха:

– И в нас е скрита част от тази буря.

Плодовете, растенията и всичко, което излизаше от земята говореше:

– Част от тази буря е проникнала в нас.

Молили ли сте Господ да отрази Неговия образ във вас?

Копнеели ли сте плодовете на Светия Дух да се умножат във вас?

Молихте ли се за кротост, нежност и любов?

Тогава не се страхувайте от вихъра, който бушува в живота ви в този момент. Този ураган ви носи благословения и в бъдеще ще имате обилна реколта от духовни плодове.

Дико бе изпратен в командировка далече от дома. Това не се случваше за първи път, но този път той преживя нещо, което го промени.

След съвещанията в голямата зала, Дико бе поканен в един дом за вечеря. Тъй като нямаше къде да отиде, освен в хотела, където бе наета стая за него, той се съгласи.

Дико не бе единственият гост тази вечер в този дом.

Той забеляза , че гостите обслужваше една възрастна жена, на около седемдесет и пет години.

Лицето ѝ бе набраздено от дълбоки бръчки, които свидетелствуваха за труден живот.

Дико се вгледа по-внимателно в нея и разбра, че тази жена бе силна духом. Очевидно бе, че е минала през много трудности, но те не бяха я сломили.

Очите ѝ излъчваха светлина. Когато сервираше храната на масата се забелязваше с какво голямо удоволствие го правеше.

Доброжелателната усмивка не слизаше от лицето ѝ.

– Коя е тази жена? – попита Дико. – От нея се излъчва невероятна вътрешна красота.

– Това е моята жена, – отговори щастливият домакин.

Когато усети смущението на госта си, щастливият съпруг сподели:

– Несправедливо бях обвинен и вкаран в затвора за дванадесет години. Тежкото бреме за отглеждането на осемте ни деца легна на плещите на жена ми. Но тя бе силна жена и издържа всичко…..

Жените, които притежават такива качества, са достойни за хвала и уважение.

Те са достатъчно силни, за да не дават воля на гнева си, ако с тях постъпят несправедливо. Такива винаги действат като миротворци в конфликтни ситуации.

Животът често ни поднася неприятни изненади. Понякога ни се иска да се откажем, да се ядосаме, да се разстроим.

Способността да се контролирате, да не се дразните, да запазите спокойствие във всяка ситуация, показва вашата духовна зрялост.

А такава жена, която въпреки всичко това остава силна, непреклонна, решителна и знае как да запази мира в дома си, няма цена.

Станко бе застанал на терасата и наблюдаваше как се появява утрото.

Тъмнината започна да се отдръпва, когато слънцето стана видимо на хоризонта.

Появиха се цветове с всякакви нюанси, на които им предстоеше да се слеят в един сноп съвършена светлина.

Изведнъж слънцето се разкри в цялата си красота. Докато величествено обливаше земята и всяка закътана долина със лъчите си, птичи хор поздравяваше утрото.

Ясната утринна светлина пробуди в сърцето на Станко жажда за истината. Такава, която можеше да го очисти и настрои в хармония със всичко около него.

Ветрецът, който леко подухваше предизвика у младежа желание за среща с Бога.

Творецът вдъхна животворяща струя и изпълни ума на Станко със Своите мисли. Породи у него вътрешен стремеж за нов живот.

– Какви мисли, копнежи и желания пораждат у мен това утро! – каза си Станко и се усмихна. – Сега се чувствам обновен, защото преживях Бога и съм сигурен, че Го има.

Станко се протегна, вдигна ръце нагоре и извика:

– Господи, какво щях да правя без Твоето прекрасно утро? Щях да се лутам в този мрачен и греховен свят, живеейки своя жалък живот.

В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.

Моряците познаваха острите скали на този бряг. Това място не веднъж им бе погаждало лоши номера. Множество кораби се разбиваха в скалите и хората гинеха.

Именно на този бряг се бе появила малка спасителна хижа.

Хората в нея постоянно бодърствуваха и търсеха денем и нощем, този, които бяха попаднали в опасност, след разбиването на кораба им.

Така множество животи бяха спасени от малка група смелчаци.

Постепенно това място стана известно. Много от спасилите се искаха да останат и да помагат с каквото могат.

– Готови сме да дадем своето време, енергия и средства, за да подкрепим тава начинание, – казваха въодушевени те.

Закупиха се нови лодки. Обучени бяха няколко екипа за спасяване на корабокрушенците. Малката хижа започна да расте.

Но ….. някои от хората започнаха да негодуват:

– Това място е непривлекателно, а сградата е лошо обзаведена. Трябват нови мебели и оборудване.

Всичко, което бе грубо и ръчно изработено бе изхвърлено. Събориха старата сграда и на нейно място построиха нова.

Но това популярно място промени предназначението си. Започна да се използва като клуб за публични събирания.

Спасяването на животи. Грижата за корабокрушенците. ….. започна да се прави много рядко.

Хората в новата сграда почти не се интересуваха от спасителни мисии и предизвикателствата на морето. Те наеха професионални екипажи и спасителни лодки, които да извършват тази дейност.

Първоначалното предназначение на първите ентусиасти не беше напълно забравено. Спасителните мотиви все още доминираха в декора на новата сграда.

Един ден край брега се разби голям кораб. Спасителните екипи доведоха измръзнали, мокри и полуудавени хора. Те бяха уплашени, а някои от тях бяха и в шок.

В красивата сграда настъпи безпорядък и хаос.

– Незабавно да бъде построена душ кабина отвън и далеч от клуба, за да могат жертвите от корабокрушението да бъдат почистени преди да влязат, – развика се един от по-инициативните в клуба.

След случилото се членовете на клуба размениха гневни думи.

– Трябва да се сложи край на животоспасяващия клуб и всички контакти с жертвите на корабокрушението.

– Това пречи на социалния ни живот, отваря врати за хора, които не ни принадлежат.

– Но нали това бе основната ни цел. Да обслужваме всеки, които се нуждае от помощ, независимо от красотата, размера и украсата на клуба.

Хората се разделиха и се появи нова спасителна станция на същи бряг, в която хората искаха да спасяват корабокрушенци на разбилите се кораби в тези води.

Минаха години и новата спасителна станция премина през същите конфликти и се появи нова сграда.

Историята продължи да се повтаря.

Сега ако отидете на този бряг ще откриете експлозивни и впечатляващи клубове, принадлежащи на блестящи професионалисти, които са загърбили всяка мисъл за спасяване на животи.

В тези води все още се случват корабокрушение, но повечето от жертвите не се спасяват. Давят се, но изглежда много малко хора се интересуват от това.