В началото на септември Дончо прекара известно време във вилата си в планината. Тъкмо бяха узрели боровинките. Той реши да си набере една кошница от тях и да си свари конфитюр.

Дончо тръгна по пътечката и започна да е взира внимателно надолу, за да търси дребните плодове. Имаше много от тях и той бързо напълни кошницата, след това се отправи към вилата си.

На връщане забеляза колко много боровинки е пропусна:

– Я гледай колко много има тук, а аз не съм ги видял, макар че се взирах толкова много. Така се случва понякога и с нас в живота. Само, когато се спрем за момент, можем да видим и да се насладим на Божиите благословения, а след това отново се впускаме в забързаното ежедневие.

Дончо въздъхна дълбоко и се огледа наоколо:

– Само, когато спрем за малко, ти Господи отваряш широко очите ни. И едва тогава забелязваме много повече са знаците на Твоята любов и грижа за нас. Както си помисля само, колко слепи сме били за всичко това.

Тишината и спокойствието в гората разкриваха още по-ярко красотите наоколо пред Дончо.

– Напрегнатият живот ни пречи да видим, колко много Бог ни обича, но ако спрем за малко и отделим време за Него, Той ни открива неизменно повече от това, което очакваме да видим, – каза си Дончо. – Господи, дръж ме по-близо до себе си дори, когато не съм способен да видя твоите благословения…..

Една ранна зимна утрин стоях на двора и наблюдавах небето.  Невероятна гледка.

Студът навън насочи мислите ми към хората, които нямат дрехи и храна. Помислих си:

“ Ако бях гладна и ми беше студено, едва ли щях да се взирам към нощното небе и да се радвам на красотата му“.

Макар да не се вижда нищо забележително в една звезда, заедно със другите звезди образуват красиви съзвездия.

Ние не сме сами в този свят, за това трябва да показваме любов и милост един към друг. Колкото и малки да са жестовете на съпричасност, това е служене не само на хората, но и на Бога.

Трябва да правим добро, дори да смятаме, че усилията ни са нищожни.

Любовта и грижата,  която получаваме от Бога, трябва да я споделяме с другите.

Китайския град Харбин е известен със своя годишен зимен фестивал на лед и сняг.

Тук зимни развлечение има и за тези, който обичат просто да се наслаждават на скрежа, снега и ледената красота,  има необходимото и за тези, които обичат активен отдих.

За две седмици на територията от 500 хиляди кв.метра е създаден цял леден парк, където посетители се любуват на ледените скулптори, играят игри, пързалят по снега, посещават ледения бар и опитват деликатеси от китайската кухня.

И цялата тази програма може да се помести в един ден, така че остават маса впечатления.

Във Facebook попаднах на снимка на чернокожо момиче, което е спечелило конкурса за красота във Финландия.

От долу се мъдреха насмешливи коментари авторите, на които смятаха за неуместно и странно това явление. Те пишеха за него като свидетелство за дълбокия упадък в Европа.

„Бедното момиче е много страшно и е получило наградата от умове, които нямат никаква политическа коректност“. Финландската красавица според повечето е трябвало да бъде с бяла кожа.

Съгласна съм, че излъчването на красавици в подобни конкурси е доста спорно. Най-вече поради комерсализацията на женската красота и налагане на някакъв стандарт за красота, което кара много жени да се лишават от естествената си красота, само и само за да добият исканата и търсена форма.

Но да се отрича красотата, само защото не е в „предпочитан цвят на кожата“, мисля че е прекалено.

Расизмът е отричане на християнската вяра. Съществуват чернокожи православни свещеници, които добре се грижат за папствата си. Нима такива хора трябва да се поставят по-долу от другите свещеници само заради цвета на кожата си?

Във Финландия живеят емигранти и техните потомци, които имат черна кожа. Там те са възприемани като „свои“ хора и могат да участват и побеждават във финландските конкурси.

Това  говори в полза за финландското общество, където всички хора се възприемат еднакво. Там може да съществуват заблуждения и грехове, но поне в случая следват християнското наследство на нашата цивилизация.

Литературните произведение създадени в Африка за разлика от европейските са устни произведения. Красотата на изложението се използва за построяване на по-ефективен диалог със слушателите.

Най-старият жанра на устната литература в Африка е приказка за животните. Много често в тези творби се показва хитър герой (мошеник) роля, в която може да действа заек, костенурка, паяк. Особеността на африканските разкази за животни е, че те са в класическата форма и не съдържат никакви морализации.

Записването на устните произведение от Африка е започнало през колониалния период. Първите колекционери на местни легенди са станали пътешествениците и мисионерите от  XVII-XVIII век.

Благодарение на това били съхранени произведенията на народното творчество. Някои произведение са били съживени благодарение на обратния превод от европейските езици в езиците на народите, от които те са били записани.

Огромни форми на устната литература в Африка се явяват различните епоси.  Това са легендите „Silamaka и Pullori Woolli“ и „Mandingo Sundyata“ от Мали, „Легендата на Mvindo Nyanga“ от Централна Африка. Към епична поезия на X век се отнасят епическите поетични приказки на Судан.