Както в народна медицина, така и в официалната признават, че брезата и нейните компоненти имат лечебен ефект. В брезата се съдържа бетулин или брезов камфор.
Първо в САЩ това вещество със своите специални биологични свойства е станало известно като „бялото злато“.
Бетулинът равномерно се изпарява от стелките и има терапевтичен ефект: намалява изпотяването на краката, премахва гъбички, бактерии, мирис; прониква през кожата в кръвта, лекува болки в ставите, премахва умората в крака, повишава устойчивостта на организма към болести и развитието на рак.
Днес бетулинът строго се проучва от имунолози и онколози! Лекарите имат големи надежди, че бетулин лесно ще се справят с ниската имунната защита на организма и развитието на рак.
Когато сте в гората, сложете краката си върху отдавна паднала бреза. Дървесината се е превърнала в прах, но дървото е добре запазено.
Странно, но факте е, че на войници и офицери от царската армия никога не са имали гъбични заболявания, докато са вървели в ботуши със стелки, изработени от брезова кора!
Как можете сами да си направите такива стелки?
Парче от бреза се измива с топла вода, отделя се белия слой чрез разслояване.
За стелката е необходимо да се получи парче с дебелина максимум 1мм. Броят на детайлите на стелките е 4, тъй като те са двуслойни и 2 по 2 се залепват. След залепване, стелките се поставят под преса.

До гробницата Мария Магдалена беше останала сама. Потопена в дълбоката си скръб, тя не беше забелязала, че останалите жени бяха отишли нанякъде. Тя още не можеше да повярва, че тялото на Исус е изчезнало, за това още веднъж се приближи към отвора на пещерата. Там видя двама непознати облечени в бели дрехи.
– Жено, защо плачеш? – попитаха я те.
– Защото са взели моя Господ и не знам къде са го положили.
В нея се пробуди надежда: „Може би тези хора ще ѝ обяснят какво се е случило?!“ В същият момент Магдалена почувства, че някой стои зад нея.
– Жено, защо плачеш? Кого търсиш? – попита я Непознатият.
Магдалена реши, че това е градинарят и навярно той знае, къде е тялото.
– Господине, – примоли Му се тя, – ако сте Го изнесли, кажете ми къде сте Го положили и аз ще Го взема.
– Мириам! – прозвучал до болка познатия ѝ глас.
В нея нещо се пробуди. Нямаше никаво съмнение: „Това е Той…“
– Равуни! – извика Магдалена и падна в краката Му.
– Не ме докосвай, – предупреди я Исус, – защото още не съм се възнесъл при Отца, но иди при братята Ми и им кажи: “ Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“.
Обезумяла от радост, едва осъзнала какво става, Магдалена побягна навън от градината.
Тя бързо се втурна в дома, където цареше траур. Но никой не прие възторжените ѝ думи за истина. Всички мислеха, че жената е загубила разсъдъка си от мъка. Но след нея дойдоха Йоан, Мария Клеопова и Соломея, които говореха един през друг, като уверяваха другите, че Учителят е жив и те са Го видели със собствените си очи.
Жените разказаха, че когато Магдалена отишла да повика учениците, те видели там един юноша в бели дрехи, който им казал:
– Не се страхувайте! Търсите Исуса Назарянина, който беше разпнат. Той не е тук, Той възкръсна. Ето го мястото, дето Го бяха положили. Идете скоро да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите и ето, Той отива преди вас в Галилея, там ще Го видите, както ви е казал.

Лазар умря, той вкуси смърт, вкуси тление, а отвъд смъртта той се срещна лице в лице с вечния живот, с живия Бог. Той бе изваден от вечното, за да бъде свидетел на живота.
Нима ние не сме затворници, стоящи на тъмно, къде смъртта работи в нас не само физически, но морално, умствено и духовно? Не сме ли с вързани ръце и крака, когато принадлежим на греха и смъртта.
Исус призовава всеки от нас: „Напуснете този плен и бедете свободни!“
А свободни, означава Божии, защото само Господ може да ни освободи. Като пленици на греха и смъртта, ние сме слепи, сковани и слаби.
А Господ ни призовава: „Стани и излез от това състовние!“ Ако ние отговорим на тази покана, Той ще ни даде сила да отстояваме и да живеем.

Катя беше едва на 30 години. Работеше в близката детска градина и същевремено с това се грижеше за трите си малки деца.

Тази сутрин се бе събудила със силно главоболие. Главата ѝ бе изтръпнала. Странното усещане ѝ подсказваше, че нещо не беше наред.

Нещо не беше наред почти от месец. Бяха ѝ се появили синини по гърба, след това обезпокояващо се разрастнаха и когато тя реши да отиде на лекар да се посъветва с него, внезапно изчезнаха, като оставиха по гърба ѝ големи петна. Венците ѝ побеляха.

Катя беше жизнерадостна и млада жена, която бе свикнала с часове да тича след 5-6 годишните деца в детската градина, но започна внезапно да губи сили. Едва се изкачваше до дома си, който се намираше на четвъртия етаж.

Някои от сутрините едва ставаше и пропълзяваше на четири крака. Спеше на пресекулки по 12-14 часа, а щом се събудеше, се чувстваше толкова уморена, че отново лягаше да подремне.

Мъжът ѝ я придружи до свой познат лекар, но той не можа да даде някаква определена диагноза. Катя усещаше болки в костите си.

Лекарят бе в недоумение, какво може да е това. Но на Катя каза:

– Вероятно имате мигрена.

И ѝ препоръча аспирин, от който се засили кървенето от бледите венци на Катя.

Тя  бе енергична и жизнерадостна по природа и по-скоро се учуди, но не се разтревожи много. През живота си не беше боледувала сериозно, за това болниците бяха абстрактно и непонятно място за нея. До този момент не бе ходила на консултации при никакъв специалист.

Обясняваше на познати странните си симптоми така:

– Сигурно е от преумора или лошо храносмилане, – смееше се тя. – По цял ден съм с деца, вероятно съм се малко депресирала и напрежението ми е дошло май много.

Дълбоко в нея започна да се прокрадва съмнението, че в тялото ѝ става нещо опасно и смъртоносно.

Най- накрая Катя остави трите си деца при съседите и отиде при личната си лекарка, която настоя веднага да ѝ се направят кръвни изследвания. Назначи ѝ рутинна кръвна картина.

Лаборантът, докато вземаше кръв от вената на Катя се загледа с изненада в цвета на кръвта ѝ. Тя беше водниста, бледа разредена течност, която изобщо не приличаше на кръв.

До края на деня Катя не получи никакъв резултат от тези изследвания. На другия ден ѝ се обадиха по телефона:

– Извинете, но се налага, отново да ви вземем кръв.

– Кога да дойда? – попита Катя.

Тя имаше много натоварен график. Децата, натоварената чанта с продукти, която трябва да освободи и осибено рибата, която трябва да остави в хладилника, и куп още недовършени неща за деня.

Напрегнатият тон в гласа по телефона, подчертаваше, че случаят е спешен:

– Елате веднага! Чувате ли ме? Веднага!

Предстоеше борба и не се знаеше, какъв щеше да бъде изходът.

Стела видя баща си седнал на масата да играе шах с Миро. Тя ги наблюдаваше няколко минути. Баща ѝ направи зле обмислен ход и застраши важна фигура, но Миро незабавно я взе.

– Стела, май трябваше да поискам съвет за следващия ход от теб, – някак примирено каза баща ѝ. – Ти по-добре би се справила от мен. Изглежда е от виното, замая ми се главата и не мога да мисля.

Тук ставаше дума само за шаха. Стела много добре знаеше, че баща ѝ носи много на вино, а и играта можеше да бъде спасена.

– Ако искаш, може Стела да те замести, – предложи великодушно Миро.

Възможностите на Стела  в шаха бяха скромни. Баща ѝ знаеше това, но стана и ѝ отстъпи мястото си. След това повлече крака към вратата и махна за довиждане на младите.

Изучавайки шахматната дъска, Стела набеляза стратегия, чрез която смяташе да защити територията и фигурите си.

Всяка от фигурките на шахматната дъска беше гравирана с дребни детайли. Виждаха се мантии, ризници и лица със човешки черти.

– Прекрасен комплект, – отбеляза Миро, след като забеляз как Стела оглежда фигурите. – В къщи имаме един издялан от дъб и орех, но той не е така добре изработен. Този от слонова кост ли е направен?

Стела кимна с глава.

Миро побурна с пръст своя цар.

– Ти си на ход, Стела.

Тя вдигна пешка, войн украсен с резбован щит и шлем. Миро потропваше с пръсти, докато я наблюдаваше. Стела видя шанса си, премести пешката, за да плени офицера му.

Миро мълчаливо повдигна едната си вежда. Той плъзна един топ от задната редица и го постави между царицата и офицера ѝ. Този единствен ход застрашаваше двете ѝ фигури. Тя не бе предвидила това.

Стела се намръщи. Ако премести едната фигура извън опасността, той ще да ѝ вземе другата. Тя се надвеси напред и огледа дъската. После грабна царицата си, взе неговия топ и погледна тържествуващо към Миро.

Той снизходително наклони глава и вдигна нерешително ръце от шахматната дъска. После взе коня си, скрит между пешките ѝ и един офицер и грабна царицата ѝ.

– Внимавай, – промърмори Миро, – Понякога един скромен войн може да направи бърз ход, за да завладее царицата.

– Доста дръзки думи, – скръцна със зъби Стела.

Тя съсредоточи вниманието си към дъската, а Миро се облегна назад в стола си. Стела осъзнаваше, че падането на царицата, отслаби много позициите ѝ.

– Внимавай, погрижи се за царя си, – учтиво я предупреди Миро.

Стела видя опасността и пребута една пешка, за да защити царя си, но това беше напълно безполезно. Скоро нейния цар беше пленен.

– Да изиграем още една игра, – предложи Миро.

Стела блъсна фигурите и стана. Нямаше повече смисъл да играят. Тя не обичаше да губи, дори и когато осъзнаваше, че е по-слаба. Но Моро беше търпелив и чакаше, рано или късно тя щеше да стане негова жена.