Борис започна да рецитира стихове, след това премина към откъси от известни произведения на наши и чужди автори.
Всички бяха погълнати от изпълнението му. Гласът му покоряваше, завладяваше и потапяше всеки в огромния океан на художественото слово.
– Откровено да си кажа, – обади се Динко, – изненадан съм от свежата ти памет.
– Някога и аз пълнех главата си с поезия, – не остана назад и Малин, – но не всичко помнех точно и вярно, което беше голям мой недостатък. За това често изпадах в неудобно положение за това.
Мартин и Свилен мълчаха гузно, те не можеха да се похвалят със нищо в тази насока.
– Завиждам ти, Боби, имаш удивителна памет за тези години, – похвали го и Стоян.
Борис не беше първа младост, времето отдавна бе отнело цвета на косите му, но в сините му очи още гореше младежки плам.
– Какви години? – Борис рязко се обърна към Стоян, сякаш приятелят му беше казал нещо обидно.
– Съвсем не исках да кажа, че си остарял, – опита да се защити Стоян.
– Какво са годините? Ние сме само хора, но постоянно се вглеждаме в сезоните, месеците и всеки къс от времето. За нас те са като някакъв хомот, под който пъшкаме и стенем.
– Ако не ме боляха краката и не усещах някои болки, които в безрасъдното си минало съм си причинил, – засмя се Захари, – изобщо не бих усетил, че нещо фатално се е променило в мен.
– Вярно е, че жизненост е изписано на лицето ти, Боре, – намеси се Свилен, – но не трябва изцяло да се игнорират биологичните промени.
– Духът на човека заема важно място в неговото съществувание. Той е определящ във всяка област от живота му , – заяви Борис категорично.
Събралите съвсем не искаха да нарушат атмосферата на разбирателство тази вечер, за това не се задълбочиха повече в започнатата тема. Почти всички бяха надхвърлили четиридесетте. Темите за старост и немощ бързо отпадна и те се насочиха към общата работа, която им предстоеше.
