Слънцето печеше. Птиците пееха. Животът си вървеше, но Мехмед Али си отиваше. Отдавна се бе залежал, но чувстваше вече, че иде края му.

Спомените го връщаха назад, когато беше млад. Тогава живееше в България, а мечтаеше да живее в Турция.

Мечтата му се сбъдна, но не по начина, който очакваше. Властите поискаха от членовете на семейството му да си сменят имената с български, но те не пожелаха. Тогава дойде заповедта:

– В срок от 24 часа да напуснете страната.

Мехмед не можеше да вземе всичко със себе си, особено златото и накитите. Пътищата бяха несигурни. Затова почти цялото си богатство закопа в градината и замина.

През всичките години до сега два пъти ходи в България, но златото си остана закопано. Обстоятелствата не му позволиха да си го прибере, а сега умираше.

Изведнъж се сети за Юмер, тогава при изселването бе малко момче, което помагаше в къщната работа в дома му. При идването си в България, Мехмед се бе срещал няколко пъти с него.

Юмер си бе останал все така добродушен и отзивчив, а сега се казваше Юри.

И Мехмед реши:

– Ще напиша писмо до Юри и ще му разкажа от къде и как да изкопае златото. Той е добър човек, нека се възползва от него.

Той написа писмото и го изпрати в България.

Един ден пощаджията мина край дома на Юри и извика:

– Имаш писмо от Турция.

Юри взе писмото и се почеса по главата:

– Кой може да ми пише от Турция? Сигурно е дядо Мехмед …… друг не може да бъде.

Но сега за младият мъж изникна проблем. Той бе ходил на училище, но така и не се научи да чете.

– Кой сега ще ми прочете писмото, – въздъхна тежко Юри.

Повъртя се из двора и видя комшията си Стоян.

– Бате Стояне, – извика Юмер, – получих писмо от Турция, моля те ела да ми го прочетеш.

Съседа се съгласи веднага. Прегледа писмото и заклати глава:

– Какво да ти го чета, тоя дето ти го е писал, само те псува.

– Че защо ще ме псува, той бе много добър с мен?

Но Стоян не дочака Юри да свърши размишленията си, а разкъса писмото и го хвърли огъня, който бе запален на двора.

Така Юри не разбра, какво му бе написал дядо Мехмед.

След време се чу, че Стоян забогатял. Фирма си направил, купил апартамент на сина и дъщеря си.

А хората клатеха глава:

– Стоян беше гол като пушка. От къде са му паднали пари та и бизнесмен стана?

Донка растеше не с дни, а с часове. Изумяваше всички в семейството си с необичайни въпроси и неочаквани разсъждения.

Веднъж след като изслуша прогнозата на времето, попита:

– Татко, въздухът има ли дупе?

Баща ѝ я смъмри:

– Какви ги говориш? От къде ти дойде това на ум?

– Нали леля Славка си има бебе. Тя мери температурата му като вмъква върха на термометъра в дупето му. Щом измерват температурата на въздуха, той трябва да има дупе, – Донка заключи важното си откритие.

Баща ѝ се засмя, а тя обидено каза:

– Исках да зная само къде му мерят температурата….

Един ден Донка попита:

– А какво е това О О Не?

Баща ѝ се опита да ѝ обясни според детските ѝ представи, след което веднага последва следващия ѝ въпрос:

– А кога ще стане О О Да?

Една вечер Донка се изкачваше с майка си по стръмната пътека към кошарата на дядо Богдан. Спъна се в нещо и ожули коляното си.

Донка бръкна под крака си и извади „нещото“. Беше подкова. Засмя се и възкликна:

– Мамо, виж, кончето си е загубило обувката.

Когато вечерта легна да спи, Донка каза на  майка си:

– Дай ми „подглавницата“.

– Какво? – учудено я изгледа майка ѝ.

– Нали се слага под главата, защо тогава ѝ викате „възглавница“?

Любознателността на Донка нямаше край. Въпросите извираха като фонтан. За някои, ти самият не би се досетил сам да ги зададеш.

Към края на есента беше на разходка с баща си и майка си. Изведнъж тя посочи нагоре с ръка където минаваше реактивен самолет.

– Вижте го как затваря ципа на небето.

Първият и последният риболов на Донка завърши доста интересно. Когато на стръвта се улови риба, тя вместо да се зарадва, тя се разплака:

– Откачи я и я върни обратно! Не виждаш ли, че я боли. Пусни я!

Донка едва бе научила нотите, когато сподели с баба си, когато минаваха покрай телефоните стълбове:

– Виж, бабо, жиците са като петолиния, а птиците по тях като тумбести ноти.

Растеше Донка и изненадваше всички с въпросите си. За нея казваха:

– От нея най-малко даскалица ще излезе.

Мостът бе доста висок. Вълните се удряха в яките му подпори. Драгой стигна края на моста и се загледа в морската бездна.

– Толкова много исках да направя в този живот, но почти в нищо не успях, – въздъхна младежът. – Мария, моята любима,  се отдръпна от мен. Всички ме предадоха. На никого не съм нужен.

Всичко в досегашният му кратък живот се бе изкривило, а нямаше повече сили да започне всичко отначало.

Всички мостове към себе си бе изгорил и за да уреди сметките си с безполезния си живот, бе дошъл тук, с цел да приключи с него.

Решен, застана накрая на моста. В краката си виждаше вълни, които се догонваха и блъскаха в силните опори на моста, които здраво го държаха.

За последен път се обърна и погледна градските светлини, който разкъсваха мрака стелещ се над големия град.

Драгой въздъхна и се приготви да извърши това, което бе замислил.

Изведнъж чу слаб старчески глас зад себе си:

– Добра вечер, синко! Би ли ми помогнал!

Младежът отстъпи една крачка назад. Бръкна в джобовете си и извади портфейла си. Разтвори го, взе всичките пари от него и ги подаде на старецът. На него и без това вече не му бяха нужни.

– Тези пари не ми трябват, – каза бавно старецът, – но тук съвсем наблизо живеят две момичета, които умират от глад. Те са захвърлени и изоставени. Помогни на тях, сине.

Дрaгой седеше на моста объркан. Преди малко искаше да се самоубие, а сега не знаеше какво трябва да направи.

Изведнъж младежът се отърси и каза:

– Добре, кажи ми къде живеят, сам ще им ги занеса.

А в същото време си помисли: „Тези пари  могат да спасят две бедни и гладни създания, а после …. пак мога да се върна тук“.

И Драгой закрачи обратно по моста към брега. Колкото повече се отдалечаваше от него, толкова решимостта да посегне на живота си намаляваше.Той изправи рамене и закрачи уверено.

– Повече няма да се върна на този мост, – реши окончателно младежът, – докато има хора, които се нуждаят от мен и мога да им помогна.

Вечерта за Соня и Стефан бе прекрасна. Разхождаха се в парка, почерпиха се по един сандвич и кола в близкото заведение, а след това Стефан изпрати приятелката си до дома ѝ.

Стефан спринтира до спирката, но последни автобус замина под носа му.

– Ами сега! Какво ще правя? Пари за такси съвсем не ми останаха, – завайка се Стефан.
Та той бе студент, в свободното си време изкарваше по някой лев като хамалин, от къде ще се свъртят повече пари в джоба му?

Времето заплака, сякаш малко му се бе стоварило на Стефан сега на главата. Трябваше да премине от единия край на града до другия, за да се прибере в квартирата си.

Стефан примирен с обстоятелствата, мокър и измръзнал закрачи по маршрута си.

Изведнъж до него спря скъп автомобил. Двойката в нея мъж и жена му помахаха с ръка да влезе в колата.

Стефан бе шокиран и каза смутено:

– Но аз нямам пари…

– Пари не ни трябват, – каза мъжът.

А жената бързо го подкани:

– Влизай в колата! Ще се простудиш!

– На задната седалка има бутилка с коняк, – добави мъжът, – глътни си малко, да се сгрееш.

Попитаха го:

– Къде живееш?

И след като им каза адреса, го докараха до пътната врата.

Стефан каза объркано:

– Много ви благодаря…. извинявайте, бях мокър и навярно отзад съм нацапал ….

Двамата му махнаха с ръка.

– Не се притеснявай! Бягай да се изсушиш и стоплиш у вас, – засмя се мъжът.

Стефан гледаше недоумяващо след заминаващата кола и си каза:
– Мислех, че по-заможните хора са коравосърдечни и едва ли биха се притекли на помощ на такъв окаян човек, като мен, но явно има добри и състрадателни хора, независимо от положението си.

Хора нека бъдем по-добри  и да си помагаме един на друг.

Колко страшно е да чуеш диагнозата „рак“, но такава вест различно се възприема от хората. Повечето отпадат физически и остават болестта бързо да ги довърши.

Но за Фанка, която имаше страхотно чувство за хумор, можа да отслаби дори силата на фаталното си заболяване. Тя бе станала легенда за нестихваща радост в своето семейство.

Усещайки края си Фанка помоли съпруга си:

– Поливай цветята ми, когато вече няма да ме има. Когато правиш това, ще си спомняш за мен.

Найден много обичаше съпругата си. С нея бяха живели близо 50 години. Как можеше да ѝ откаже, такава молба. Той знаеше, че тя много обича цветята. Целият си дом бе изпълнил с тях.

– Разбира се, Фани, зная колко ги обичаш и няма да ги лиша от влага, така ще им се радвам и ще си спомням за твоята усмивка.

Фанка си отиде.

Времето минаваше, а болката  от загубата на съпругата постепенно се притъпи. Найден с благоговение изпълняваше всеки ден последното желание на жена си. Той усърдно поливаше цветята ѝ и им се радваше:

– Колко красиви и пищни са, също като нея.

Случи се така, че Найден трябваше да се премести в нова къща.

Разбира се, той веднага реши:

– Ще взема и любимите цветя на Фани със мен.

Когато дойде денят на преместването Найден надигна една от саксиите и …. се изненада:

– Колко е лека само!

Разрови почвата в нея, попипа листата и цветовете на растението и остана много изненадан:

– Та това цвете е пластмасово?!

Той бързо разгледа и останалите „любими цветя“ на жена си. Те също бяха изкуствени.

Найден се усмихна и каза:

– Ах тая моя неуморна хитруша! За пореден път успя да ме изненада. Успяла е да се пошегува с мен дори и на смъртния си одър….