През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.

През 1934 г центърът на Черказката автономна област Баталпашинск преименували в Сулимов, в чест на председателя на Съветските народни комисари на РСФСР.

Три години по-късно, след ареста и разстрела на Сулимов, градът нарекли в чест на главния организатор на репресиите Ежово- Черкезия.

След още две години когато убили и самия Ежов, градът нарекли просто Черкеск.

През 1938 г. адмирал Исаков бил заместник комисар на Военноморските сили.
Един ден през 1946 г., Сталин му се обадил и казал, че се смята да го назначи за началник на Военноморска щаб, който през тази година бил преименуван на Генералния щаб на Военноморските сили.
Исаков заявил:
– Другарю Сталин, трябва да ви информирам, че имам сериозен недостатък, ампутиран ми е единия крак.
– Това единствения ли ви недостатък е, за който искате да докладвате? – последвал въпрос.
– Да, – потвърдил адмирала.
– При нас по-рано началник щаба беше без глава. И нищо особено, работеше. Вие нямате един крак, това не е толкова страшно, – заключил Сталин.