Навярно всеки от вас е чувал, че клиента винаги има право. В действителност, в конкурентна среда се води борба за всеки човек, по всевъзможен начин. Насърчават клиентите си и се  стремят да привличат нови такива. Но някои клиенти са прекалено нагли.

Милка беше на работа като продавачка в супермаркет. Тя учеше в университета и по време на ваканцията работеше на половин работен ден.

Веднъж в магазина влезе майка със седемгодишната си дъщеря. Жената беше облечена по последна мода. Косите ѝ бяха боядисани в ослепително бяло, на лицето ѝ се забелязваше обилен грим, а през рамо бе наметнала чанта от известна марка.

Жената избра необходимите стоки и ги натрупа на куп върху транспортната лента заедно с талони за отстъпка. След това каза на Милка пренебрежително:

– Оправете ги!

Въпреки грубото отношение, Милка ѝ се усмихна и я помоли:

– Моля ви разделете талоните с отстъпка върху закупените стоки, така по-бързо ще ви обслужа.

Жената махна с ръка на касиерката, изсумтя презрително и започна да говори по телефона си.

Милка провери талоните. Почти всички бяха от други магазини, а освен това се оказаха и с изтекъл срок.

– Не мога да ви направя отстъпка, – каза Милка на жената, – защото вашите талони са с изтекъл срок.

Когато чу това, жената не на шега се ядоса:

– Това са моите талони и според тях ми се пада отстъпка.

– Но те са със изтекъл срок….

– Извикай началника си, нямам време да слушам глупостите ти.

Милка извика началника си, а докато той дойде, жената се наклони към дъщеря си и със сладникав глас ѝ каза:

– Гледай, мила, за това трябва да постъпиш в колеж. Ако получиш образование, никога няма да бъдеш неудачница, като тази, която стои зад касата.

Това бе нечестно. Очите на Милка се напълниха със сълзи. Тя бе толкова смаяна от тази наглост, че не знаеше какво да отговори.

Най-накрая началникът дойде и попита:

– Какво става тук?

Жената размаха талоните с изтекъл срок и заяви:

– Полагат ми се отстъпки. Купувачът винаги е прав. Вашите работници трябва да се отнасят с уважение към мен, аз съм ваш купувач.

Началникът изгледа жената, а след това мълчаливо върна стоките обратно по транспортната лента.

– Какво правите? – развика се жената.

– Госпожо, не мога да ви позволя да обиждате работниците в този магазин, – каза бавно началникът като натъртваше на всяка дума. – Ние не желаем  да обслужваме такива клиенти, за това ви моля да напуснете магазина.

Жената се зачерви, очите ѝ щяха да изскочат от изненада. След това тя се разкрещя, като същевременно се насочи към вратата на магазина:

– Кракът ми повече няма да стъпи тук. Сега ще позвъня на моя шеф и той ще ви научи … Вие не знаете с кого си имате работа.

След като истерията заглъхна и жената изчезна, началникът се обърна към Милка и ѝ се усмихна:
– Може малко да си почините, докато се отърсите от шока …

За съжаление не всеки началник се отнася така към подчинените си.

Често думите и изразите до такава степен са изменили значението си, че имат съвсем слаба връзка с това, което са означавали преди.

Например думата кампания.

Независимо дали осъзнавате или не, когато говорите за рекламна или президентска кампания, вие използвате метафора.

Думата кампания първоначално е имала изключително военно значение. Буквално това е означавало открито поле, подходящо за бойни маневри.

Оттук произлиза и думата кампус, земята върху която са разположени колеж или университет заедно със прикрепените към тях институционални сгради.

Лора Грин се е родила със синдрома на Даун, но сега тя има собствена фирма.

„Аз не исках да работя в супермаркет. Исках да имам собствен бизнес“,- разказва 28-годишната Лора Грин.

Тя се е родила със синдрома на Даун, но това не ѝ е попречило да завърши училище и да отиде да учи в колеж. Не могла да завърши колежа, заради постоянни издевателства и тормоз там.

Но напускането на учебното заведение ѝ помогнало да разбере, с какво иска да се занимава в живота – модни аксесоари и бижута.

Лора вече пет години управлява своята фирма. Пред Би Би Си, тя е заявила, че това за нея означава да се занимава с неща, които обичаш.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.