Веднъж на едно погребение богат човек попитал един от роднините на починалия:

– Колко пари остави този човек?

– Трябваше да остави всичко, което имаше, – отговорил запитания.

Често съм чувала да представят някого по следния начин:

– Това е Димитър, той работи за Драганов.

Нима ценността на човека зависи от мястото му на работа или неговата професия?

Бог не ни оценява по нашите успехи в този живот. Той ни обича еднакво силно всички. Ценноста ни не се определя от това как се обличаме, в какъв дом живеем или каква кола караме.

Нашата ценност се състои в това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и че Христос е умрял за нас.

Ние сме ценни, защото Той ни е приел в Своето семейство и ние завинаги сме станали Негови деца.

Не си въобразявай и не мисли, че твоята ценност зависи от парите, които имаш или положението, което заемаш в обществото.

Ти си безкрайно скъп за Христос.

Зноят напредваше с бързи крачки и по обяд се очакваше не плашеща горещина, а пещ. Хората бързаха да се скрият под сенките още преди всичко да е пламнало.

Но за разлика от температурите вън, в чакалната пред кабинета за контролен преглед беше прохладно. В помещението имаше около дестина човека. Не всички бяха болни, почти половината придружаваха пациентите, които скоро бяха напуснали болницата. Само една или две жени бяха сами, без някой да ги съпровожда.

От време на време се подаваша главата на сестрата и призоваваше:

– Следващия моля.

За жалост не се спазваше никакъв ред. Хора, които бяха дошли току-що, бяха привиквани в кабинета от лекар, които бе се появил малко преди това. Част от чакащите изказаха неодобрението си от това.

Една от жените обясни:

– Това е доктор Гогов, той си има частен кабинет и работи  тук. Всички, които извиква, ги познава от кабинета си.

– Тогава да ги лекува там, защо идват тук? – възнегодува една доста едра пациентка, която едва си поемаше дъх.

– Да, но тук Гогов може да им осигури изследване с най-прецизна техника, с която не разполага в кабинета си.

– И все пак трябва да се спазва някакъв ред, – обади се възрастен човек, който едва говореше. – Нали всички сме болни и се нуждаем от консултация.

Този човек беше придружен от сина си, който нервно крачеше напред назад в малкото пространство между насядалите хора. Той не обръщаше много внимание на баща си и когато възрастния човек пожела да отиде до тоалетната, не го чу. Наложи се един от болните да се обади, за да може синът да помогне на баща си.

Въпреки прережданията хората в чакалнята започнаха да намаляват.

Една от жените, които беше дошла сама, каза:

– Всичко си зависи от нас, – погледа ѝ бе малко отнесе, явно личеше, че е преболедувала нещо сериозно.

– Важно е какво човек си мисли, – подрепи я друга жена.

– И аз имах това в предвид, – продължи първата жена. – Човек трябва да се настрои позитивно. Да погледне навътре в себе си. Да настрои енергията си към вселенския разум. Знаете ли какво казва Дънов, аз много го уважавам ….

Един побелял мъж се обърна към жената и кротко ѝ каза:

– Вижте Дънов е човек  като нас, той не може да ни излекува. Но ние имаме Създадел, който помага на всеки, който се обърне към Него.

Жената изтръпан, на лицето ѝ явно се четеше несъгласие по въпроса. Мъжът усети това и продължи:

– Вие сте начетена жена, не настоявам, но помислете по внимателно върху това. Вярвам, че като разумен човек ще прозрете истината.

– Какво казва Дънов? Като срещнем мравката или червейчето, да гледаме да не го настъпим и да му кажем: „Здраве!“ и това щяло да ни помогне да оздравеем, – присмя се средна на възраст жена, която бе дошла преди малко.

Дъновистката искаше да обясни, но дойде нейния ред и тя влезе в кабинета.

Новодошлата продължи:

– Дънов, глупости. Синът ми и снахата са много вярващи, ходят всяка неделя на църква, обикновено отиват в „Света Марина“ . Скоро им бяха счупили стъклото на колата и им взели багажа, но след няколко преки от дома им, го откриха разхвърлян, но нищо не липсваше от него. Навярно крадците са търсили пари и като не са намерили, са захвърлили всичко.

– Само Бог е запазил имуществото им, – каза мъжът, които искаше да обясни на другата жена, кой е Този, Който изцерява хората.

Главата на сестрата се показа от открехната врата и подкани:

– Моля следващия.

Мъжът стана, кимна с глава и предложи на жената мястото си, но тя каза:

– След малко и аз ще вляза, благодаря ви.

Телефонът продължи да звъни настойчиво. Накрая Мирон допълзя до него и вдигна слушалката.

– Миро, Елена е. Днес не ми се обади, а е понеделник, притесних се за теб.

– Елена, ела моля те, – простена Мирон.

След половин час тя беше при него, след като измина целия път с превишена скорост.

Когато Мирон ѝ отвори, тя разбра, че е много разстроен. Опита се несвързано да ѝ обясни:

– Боли ме главата, гърдите, гърба, ….. – разтвори некоординирано ръце, – просто навсякъде.

Елена му облече някакво яке, хвана за ръка сина му Стоил, свали и двамата пред блока, и ги набута в колата си. След това с бясна скорост потегли към болницата.

Там веднага поеха Мирон, сложиха го на носилка и му наложиха кислородна маска.

– Татко ще умре ли? – попита настръхнал, готов да се разплаче, Стоил.

– Да, ако не заспиш веднага, – свирепо му отвърна Елена.

Със спящото дете, подпряло глава на коленете ѝ, Елена посрещна утрото в чакалнята. В раните часове на деня кардиологът излезе и съобщи:

– Извън опасност е. Не е от сърцето, не се тревожете, просто е получил панически пристъп. Пациента може да си тръгне, но трябва да го види личния му лекар.

След като се прибраха и тримата в апартамента, Елена помогна на Мирон да се изкъпе, сложи го да легне и му свари кафе. Облече Стоил, направи му закуска и го закара на училище.

Елена се обади по телефона, че не е в състояние да отиде на работа и се върна при Мирон.

Седна до него на леглото. Мирон беше отпаднал и замаян от успокоителните, но дишаше много по-леко и бе леко огладнял.

– Какво се е случило? – попита Елена.

– Майка ми умря.

– Защо не ми се обади?

– Стана много бързо. Не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да се направи.

Мирон започна да разказва без ред. Това беше водопад от откъслечни фрази, спомени, образи, страхове, целият му живот изпълнен с несполуки. През цялото време стискаше ръката на Елена. За него тя бе повече от сестра.

– Аз съм голям неудачник,  – едва не се разплака Мирон, – всичко обърках. Чувствам се като кулата в Пиза. Май оста ми е накриво, за това правя всичко наопаки.

– Няма успехи без провали, Миро. Човек  живее по възможно най-добрия начин. Избий си тези измишльотини от главата. Все някога трябва да се спреш и да се огледаш.

– Нима трябва да стигна до дъното, за да се отскоча и да изплувам отгоре.

– Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя. Кой ти е казал, че животът е лесен? Винаги има болка, страдание и трудности. Спри да се вайкаш и се вземи в ръце. Не можеш да избягаш от живота си. Дошло е време да се спреш и да се изправиш срещу себе си.

Някои автомобили приличат по-скоро на играчки, но те са истински, компактни коли. Днес идват отново на мода и това е напълно разбираемо.
С такъв автомобил можеш бързо да се добереш до избраното място, без да има значение задръстването в големите градове. Освен това разхода им на бензин е много икономичен.
Вижте един от тях Piaggio Ape Calessino.
Това не е съвсем автомобил, а хибрид между автомобил и мотоциклет. Piaggio Ape Calessino е направен от италианска компания Piaggio.
Изненадващото е, че благодарение на своята дълготрайност, надежност и ниска цена, тази кола се произвежда от 1948 г. и до днес.

Далеч от шума и напрежението двама лекари се бяха събрали над безчувственото тяло на Славов. Бяха свалили мокрите му дрехи и покрили тялот му с одеало.

– Жив е, – каза Спас, един от синовете на Славов, – но раната му е сериозна – и той посочи темето на баща си. – Част от главата му е смазана.

Черепът на Славов бе напукан и оплескан с кръв. През отворите му се виждаше сива маса.

Двамата сина на Славов стояха и гледаха безпомощно тялото на баща си. Единият от тях Станимир, бе по-младо копие на мъжа, който лежеше на масата.

– Аз го извадих от водата, – обади се едър юноша.

Младежът веднага се бе гмурнал след потъналата кола, за да помогне на някого, ако бе възможно. Тогава се бе сблъскал с тялото на Славов, което бе излязло през предното стъкло на катастрофиралата кола и свободно се носеше във водата. Измъкна го бързо на брега и забеляза, че все още диша.

– Много смело си постъпил, – каза Спас, но в очите му се четеше отчаяние.

„Можеше ли изобщо да се направи нещо, за баща ми,- помисли си той, – ясно е че ударът е бил доста силен“.

– Има малка надежда,- обади се доктор Стаматов. – Черепът е кост като всяка друга. Може да зарастне, но всички парчета трябва да се подредят внимателно, в противен случай ще зарасне накриво.

– На близо има манастир, – обади се една жена, която бе дошла да види какво става. – Да го отнесем там, да му прочетат една молитва.

– В манастирът знаят как да търсят помощ от Бога, – каза Стаматов. – И наистина сега се нуждаем от такава помощ, но аз знам само да намествам кости.

– Какво лечение препоръчвате за баща ми? – попита нетърпеливо Станимир.

– Бих извадил парченцата счупена кост от мозъка, – каза Стаматов. – Ще ги почистя, а след това ще се опитам отново да ги наместя.

– А след това баща ми ще се възстанови ли? – Станимир невярващо изгледа лекаря.

– Нямам представа, – каза Стаматов. – Понякога раните на главата засягат способността на човека да ходи или да говори. Мога само да помогна черепът на този човек да зарасне, ако искате чудо идете в манастира и се молете.

– Значи не гаратнирате някакъв успех с лечението си? – попита Спас.

– Само Бог е Всемогъщ. Хората правят каквото могат и се надяват на Божията благодат.

– Добре, – каза Спас, – направете, каквото можете.

– Сложете го на масата, така че да имам по-силна светлина от прозореца, – каза Стаматов. – И ми донесете купа с топло вино.

Лекарят извади от чантата си малки ножички и започна да постригва косата около раната.

В това време в стаята влезе монах, който носеше реликва в гравирана кутия със злато и слонова кост. Когато Стаматов видя какво държеше монаха каза:

– Положи тази свята реликва близо до главата на човека, надявам се светецът да укрепи ръцете ми.

Монахът не бе доволен, от тази намесата на лекаря, но се подчини.

Славов взе чифт финни пинцети. Деликатно хвана едно парче кост и го повдигна внимателно, без да докосва сивата маса отдолу. На парчето имаше непокътната кожа и коса. Славов го постави във купата с топло вино, която му бяха донесли. Направи същото и с още две парчета.

Когато приключи с парчетата, които можеше да извади, той се зае с останалите части, които още бяха прикрепени към черепа. На всяко от тях Стаматов отместваше косата и с ленен плат, натопен във топлото вино, внимателно почистваше участъка, а след това внимателно наместваше коста на първоначалното ѝ място.

Най- накрая лекарят постави трите отделни парчета, които бе пуснал в купата вино и ги намести така, все едно поправяше счупено гърне. След това придърпа скалпа над раната и събра кожата с бързи и точни шевове.

Черепът на Соколов отново бе цял.

– Трябва да спи един ден и една нощ, – каза Стаматов. – Ако се събуди, дайте му от тази отвара. След това трябва да лежи 40 дни и нощи.

Погледна към една от жените и помоли да превържат глават му и да го наглежда от време на време.

Колкото и странно да е, въпреки че отне много време, Соколов се въстанови и за радост на семейството си, отново се върна към предишната си работа.