Наталия работеше в заведение, където живееха хора с мозъчни травми. Повечето бяха претърпели катастрофи с кола или мотор.

Някои от тях можеха да общуват с другите и си помагаха взаимно.

Но имаше и такива, които бяха затворени в себе си. Ето, Недялко прекарваше целия си ден в мълчание. Ако някой се опиташе да го заговори, свеждаше незабавно очи и бързо ускоряваше крачка, за да се отдалечи светкавично от мястото на срещата.

Работата на Наталия се състоеше в това, да помогне на тези хора да станат поне малко по-самостоятелни. Това съвсем не беше лека задача.

Тя им помагаше да се хранят, да извършват някои от ежедневните си дейности, показваше им как да играят игри…..

Но точно тук в игрите ставаха неприятните инциденти.

– Ти само на него помагаш, – мърмореше Григор с карти в ръцете.

– Няма да ми гледате картите, – свирепо изгледа всички на масата Огнян.

Достатъчно бе някой да го погледне за миг и той бе готов да набие „нахалника“. За съжаление, травмите от миналото на някои провокираха неочаквани пристъпи на гняв, който можеше да прерасне и до насилие.

Всички от екипа, заедно с Наталия бяха обучени предварително, как да постъпят ако възникнеше подобна ситуация. Бяха ги инструктирали:

– Не приемайте лично тези случаи. Те се дължат на състоянието на болните.

Наталия, като и другите от обслужващия персонал знаеха, че при изявило се раздразнение и ярост, трябваше да запазят спокойствие и да се държат нормално, все едно нищо не се е случило.

При по-тежък случай се намесваха лекарите, които биеха успокоителни инжекции.

Един ден, когато бе мирно и спокойно в трапезарията, Наталия сериозно се замисли: „Мога ли това, което практикувам тук сред тези хора, да използвам в живота си?“

Спомни си, че Исус учеше учениците си, че ако някой го удари по едната буза да обръща и другата.

„Понякога хората, не само в това заведение, а и навън, постъпват неправилно, – каза си Наталия, – заради някоя сътресение или нарушение на нормалния му начин на живот в миналото му. За това на обидата трябва да отвръщаме с любов“.

Тя наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, помогни ми да отвръщам с любов на лошото отношение към мен, което е породено навярно от болка, страдание или несправедливост извършена спрямо този човек в миналото му…..

Беше полунощ. Иван се въртеше неспокойно в леглото си. Явно сънуваше някакъв кошмар. Жена му постави ръка на челото му и тихо каза:

– Ваньо, събуди се!

Спящият мъж трепна и уплашен отвори очи.

– Сънуваш някакъв кошмар, – опита се да го успокои Даниела.

Когато дойде на себе си, Иван каза вече по-спокойно на жена си:

– За втори път сънувам едно и също нещо, – той млъкна, а в очите му се изписа ужас.

– Какво сънува? – попита Даниела.

– Карах автомобила ни в двупосочна улица и изведнъж от отсрещната лента една кола се насочва към мен.

– Пак си прекалил с екшъните, – усмихна се Даниела.

– Когато се огледах, – продължи Иван, без да обърне внимание на забележката на съпругата си, – забелязах, че този, който кара в неправилната лента съм аз.

Даниела повдигна изненадано рамене.

– Това не е обикновен сън, – каза Иван. – Спомням си, че когато шофирах в Англия, макар да знаех, че колите се движат в дясната лента, аз се обърках. Тогава приближих към една колона на светофара, видях, че пред мен е пълно с коли. Веднага разбрах грешката си и веднага обърнах.

– Но каква връзка има това със съня ти? – попита жена му.

Иван наведе глава и се замисли сериозно, изведнъж трепна и каза:

– Разбрах смисъла на съня си, – въздъхна дълбоко Иван.- Знаеш ли в колко много моменти от живота си, съм изразявал неверие? Просто Бог иска да се върна в правия път и да вървя в правилната посока.

– Вярно е, че в последно време отделяш повече време на бизнеса си и рядко се включваш в инициативите на домашната ни група, – каза Даниела.

– Трябва да вляза в правилната лента. Необходимо е да разсъждавам повече върху Словото, това ще ме приближи към Бога.

–

Отново бе неделя. Васко, както винаги караше жена си на църква и обикновено предлагаше на семейство Григорови да ги закара и тях.  Те бяха по-млада двойка. С тях в неделя идваше и деветгодишния им син Мартин.

Когато отиваха до църквата, Васко оставаше вън и там чакаше края на богослужението, след което връщаше всички по домовете.

Днес Мартин се загледа във Васко и го попита:

– Чичо Васко как можеш да седиш тук в колата и да слушаш музика, докато трае богослужението?

Какво можеше да му отговори мъжът? Той не беше християнин, какво да прави в църквата?

– Ако влезеш в църквата, вместо да стоиш от вън, – настоя Мартин, – ще чуеш добра музика и още по-добро слово.

Васко го погледна изненадано, а момчето продължи:

– Какво като влезеш? Никой няма да те накара насила да станеш християнин, ако не искаш.

„Ние възрастните трябва да се поучим от децата, – каза си бащата на Мартин. – Колко много пъти ми се е искало да поканя Васко да влезе на богослужението, но се страхувах, да не се почувства по принуда да направи това. Хубавото е, че деветгодишният ми син не страда от такива скрупули“.

Мартин не само покани Васко на богослужението, но седна до него и започна да му обяснява какво се случва.

Какъв посланик на Христос си ти? Дали поредната възможност, пропиляваме заради страховете си?

Донка бе стриктна във всичко, което правеше, дори спазваше ограниченията на скоростта, когато караше колата си. Често я задминаваха по-нетърпеливите.

Свиреха ѝ с клаксони, а после бързо профучаваха край нея. Случваше се някой да ѝ се изплези или да ѝ направи знак с ръка, че е ненормална.

Една сутрин зад нея се движеше полицейска кола. Тя бе спокойна, защото спазваше правилата.

След няколко минути заедно с още една кола тя спря на знак“Стоп“.

Другият шофьор погледна в огледалото си и видя полицая. След малко мъжът, Донка и полицейската кола се движеха много по-бавно, отколкото изискваше ограничението.

– Колко сме примерни, – усмихна се Донка.

Към групичката се присъединиха още двама шофьори. Донка забеляза как мъжете бързо си закопчаха коланите и си прибраха мобилните телефони.

– Май доста напечено стана, – каза саркастично Донка. – Присъствието на полицаи им действа доста вразумяващо. Тези, които по принцип шофират безразсъдно, станаха кротки агънца и сега смирено следват правилата по пътя.

Донка дълго следеше след това, как необуздани шофьори при вида на полицейската униформа ставаха мирни, хрисими, същински божи кравички.

– Ако следвам Божиите заповеди – каза си Донка – и живея според законите приети от държавата ми, може би другите ще последват примера ми. Колко много ми се иска животът ми да бъде едно живо свидетелство за Исус на работното място, в къщи и навсякъде, където отида.

Тя въздъхна дълбоко и продължи:

– Ако аз правя нещата по правилния начин и някой последва примера ми, той ще се приближи повече до Христос.

Протойереят Алексей отиде да поздрави за Възкресение Христово свой приятел, който служеше в съседна църква. Двамата си поговориха за празника, а след това всеки се отправи по работите си.

Беше пролет, слънцето грееше, дори бе горещо.

Алексей се разхождаше сред тихия Възкресенски ден. Много хора бяха отишли на вилите си, за това градът бе опустял. Вечерта настъпи бързо, а слънцето побърза да се прибере.

Алексей тръгна към църквата. Той забеляза колко много хора минават край нея с бира в ръка и слушалки на ушите. Те разговаряха помежду си, но никой не обърна глава към църквата

– Възкресение Христово не им е нужно, – въздъхна протойереят. – Те си имат слушалки, от които слушат любимата си музика и бира, която им доставя удоволствие.

Изведнъж Алексей забеляза пред себе си един скитник, целият с мръсни и прашни дрехи. Хората не желаеха да имат нищо общо с него и за да избегнат среща с него,  веднага се преместват на другия тротоар. Те бяха толкова чисти и спретнати…

Скитникът въобще не им обърна внимание, но когато стигна до църквата, свали скъсаната си шапка…. Прекръсти се и се поклони пред вратите на църквата. След това си тръгна.

Колата на Алексей бе наблизо, а там имаше кашон с храна и вино, бяха му ги подарили за празника.

Протойереят бързо стигна до нея, видя, че скитникът не е отишъл много далече и си помисли: „Ще му дам нещо за празника“.

Алексей отвори багажника и повика скитникът:
– Ей, скъпи, ела тук!
Скитникът се обърна и като разбра, че го викат, приближи свещеника и попита:
– Да ви помогна ли?