Ако жените в Съединените щати често подаряват на мъжете си валентинки, мъжете предпочитат да поглезят любимите си хора с по-ценни подаръци.

Най-разпространените между тях са кутия с шоколадови бонбони и шоколад, които в този ден бият рекорд на продажбите. Всяка година на този ден се продават около 36 милиона кутии с шоколадови бонбони!

Също така за добър вкус се счита подаряването на книги, картини, антики, …..

Американците много обичат да подаряват на любимите си златни украшения, за това на 14 февруари продажбите в бижутерските магазини са от порядъка на 2,6 милиарда долара. Повечето от жените и момичетата мечтаят да получат за подарък бижута.

И разбира се в този ден не може да се мине без букет от рози. Продажбата на цветя достига до 35% от всички продажби по време на празниците. Според статистиката, рози купуват около 80% от мъжете, а останалите 20% от жени за техните майки.

Майката подреждаше книгите в библиотеката, а малката ѝ дъщеря извади една голяма Библия и започна да я прелиства. като търсеше в нея картинки.

– Остави книгата на мястото, – каза майката. – Това е Божия книга, не я пипай.

Тези думи пробудиха в момиченцето голям интерес към книгата и на другия ден то пак я извади.

– Казах ти, че това е Божия книги, – скара се майката.

– Мамо, щом изобщо не четеш тази книга, защо не я върнеш на Бога? – попита момиченцето.

Библията ни казва как и в какво да вярваме. Открива ни същността на Бога. Това е Книга, която е висш Божий авторитет за живота на хората.

Нужно е да познаваш Библията, за да имаш богат, духовен и изпълнен със смисъл живот. Думите в тази Книга запълват празнините, прекарват мост над бездната, превръщат бледите краски на живота ни в блестящи скъпоценни камъни.

Библията говори с прости думи, разбираеми дори от дете, а в същото време е изпълнена с такъв дълбок смисъл, че и най-големият човешки ум не може да достигне до дълбочината ѝ.

Обръщайте се към Библията по всички ваши въпроси. На нейните страници, вие ще намерите правилните отговори.

Държите ли в библиотеката си Библия, която никога не отваряте? Тогава последвайте съвета на детето, дайте я на Бога, за да я получи някой, който ще я чете.

Агата Кристи е израснала в богато семейство. Майка ѝ забранила на детегледачката да учи малката Кристи да чете, защото не искала дъщеря ѝ да чете книги, които не са за възрастта ѝ.

Когато Агата Кристи станала на шест години, детегледачката ѝ отишла при майка ѝ и казала:
– Госпожо, извинете ме, но ще ви разочаровам. Агата се е научила да чете.

Кристи е разказвала в мемоарите си, как в детството е играела с въображаемо коте. Тя измисляла сюжети и истории за него, придавала фантастични характеристики на героя си, а детегледачката стояла до нея и плетяла чорапи.

Такива фантазии, които имат децата, при възрастните вече ги няма. Рационалният ум убива творческите сили, уменията и способности.

Логиката и рационалното зърно в детето са специални.

Понякога като погледнем децата си, имаме чувство, че са се „отнесли“ нанякъде. Но именно в този момент те преработват получената информация интензивно.

За това е необходимо да дадем на децата си поне 2-3 свободни часа на ден, когато те могат да фантазират, измислят, ….

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:

– Мамо ти ли си?

– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.

– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.

– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.

– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.

Майката въздъхна и тръгна към антрето:

– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.

Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.

Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.

– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.

– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.

Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.

Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.

– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.

Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.

– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.

– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.

– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.

– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.

Жената я изгледа изненадано.

– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. –  Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.

– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.