Мълвата бързо се разпространи из Йерусалим:

– Исус идва!

Хората бяха чували за чудесата, които бе извършил. До тях бе стигнало и учението Му.

Последната вест, която узнаха бе:

– Възкресил Лазар от мъртвите, човек, който от четири дни бил в гроба.

За това го очакваха с нетърпение. Искаха да видят с очите си Този, Който смятаха, че ще ги отърве от римското господство.

Посрещнаха Исус с палмови клони и триумфален вик:

– Благословен, Който идва в името Господне, Царят на Израил.

Дори фарисеите признаха със страх:

– Светът е тръгнал след него.

Скоро след това Филип се срещна с Исус насаме.

Тогава Той не говореше като победител.

– Не планирам бунт или заговор, за да установя властта Си тук, – бе споделил Той. – Дойдох да бъда слуга на всички.

Филип бе разочарован, защото го чу да говори за смъртта Си, а той се надяваше като всички, че това е новият Юдейски цар.

Исус го разбираше напълно, за това само добави:

– Единственият начин да дадеш плод е да бъдеш като житно зърно, което пада в земята и умира.

Филип изобщо не осъзнаваше какво искаше да му обясни Исус.

За нас днес на Цветница е важно да размишляваме, какво е било наистина важно в този ден.

Популярността и светският успех са временни.

А ако искаме да даваме плод, трябва да поверим всичко на Него, да посеем семена, които са ни дадени, да бъдем жива жертва и да Му служим вярно.

Температурите вече бяха много под нулата. Малки уплашени врабчета трепереха в зимния студ.

Борис ги наблюдаваше известно време и си каза:

– Като тези малки птички, мнозина живеят на безплодните клони от разбито сърце, разочарования и самота. Навярно си спомнят преживяния срам, самосъжаляват се, обвиняват се или отново се сещат за своите провали.

Той леко се усмихна и продължи:

– И така ден след ден, от бурен по-бурен. Единствено подобните на тях кацат на същите клони, объркани и беззащитни.

Борис закрачи бодро и добави:

– Стремим се да ги привлечем и да ги стоплим. Ето камбаните бият, хорове пеят, проповядва се в църквите. Но уви … сякаш нищо не може да привлече, тези, който най-много се нуждаят от топлина.

Младият мъж въздъхна дълбоко:

– Ако можеха да разберат, че Той слезе от небето, почувства болките ни, позна скръбта ни и умря вместо нас. Понесе наказанието, което ни се полагаше.

Той присви ръцете си като фуния пред устата си и извика:

– Ей, чуйте, Той дойде за да ни покаже пътя към топлината, любовта и безопасността….

Борис свали ръце си и безнадеждно вдигна рамене.

– Те са твърде ужасени, за да дойдат от студа, да се стоплят и потопят в Божията любов.

Кой знае, може на това Рождество, заради това, което правим или казваме …. те все пак да дойдат?!

Банко бе добър градинар. Всяко стръкче в градината му усещаше неговото присъствие и му се радваше.

Той пееше, когато работеше и всяко омърлушено растение надигаше глава и се преборваше с вредителите, които го бяха нападнали.

Банко плевеше и поливаше. Радваше се на всеки стрък пробил земята. Окриляше го с нежност. Той укрепваше и растеше нагоре.

Един ден добрият градинар забеляза, че един трънлив храст е започнал да линее.

Много от клонките му бяха увиснали, а по тях листата бяха загубили зеления си цвят. Тя бяха станали не кафеникави, а направо черни. Докоснеш ли ги, веднага се разпадаха.

Банко се приближи към храста и започна да му говори:

– Приятелю, от какво си се уплашил? Не трябва да се страхуваш от нищо. Твоите клонки не се нуждаят от нищо. Нима силната ми любов към теб, не е достатъчна за твоята защита.

И трънливия храст го послуша. От благодарност той даде семена, от които израснаха храсти без тръни.

Веднъж попитаха Банко:
– Как успяваш да съживяваш и променяш растенията в твоята градина?

– С любов, – простичко отговори той.

Бе пролет. Внезапно връхлетя буря. Цялото небе почерня. От време на време то бе разкъсвано от ярки светкавици съпроводени с разтърсващи гръмотевици.

Вятърът бушуваше. Поваляше и събаряше всичко, което му излезеше насреща. Дъждът не закъсня. Със силата си той не отстъпваше на вятъра.

Наоколо цареше ужасно опустошение. Мощният дъб разперил клони бе повален на земята. Предмети полузарити в пръстта бяха загубили своя облик.

Изведнъж всичко утихна. Барабанният вой на дъждовните капки спря. Вятърът подгони облаците нанякъде.

Изгря слънце. По полята заискряха цветята с пъстрите си цветове. Полегналата от дъжда трева избуя и се надигна.

Нямаше и блед спомен, че тук бе бушувала буря.

А какво да кажем за нас хората, които се сблъскваме с подобни стихии в живота си?!

Срещали ли сте някога хора, които са преживели голямо нещастие или са преминали през премеждие подобно на ураган?

Малко по малко болката им от преживяното отшумява, но вярата им пораства и те имат мир в себе си.

Бог не ни е дал лек път към Обещаната земя, но Той ще бъде до нас и ние ще бъдем в безопасност.

В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.