Температурите вече бяха много под нулата. Малки уплашени врабчета трепереха в зимния студ.

Борис ги наблюдаваше известно време и си каза:

– Като тези малки птички, мнозина живеят на безплодните клони от разбито сърце, разочарования и самота. Навярно си спомнят преживяния срам, самосъжаляват се, обвиняват се или отново се сещат за своите провали.

Той леко се усмихна и продължи:

– И така ден след ден, от бурен по-бурен. Единствено подобните на тях кацат на същите клони, объркани и беззащитни.

Борис закрачи бодро и добави:

– Стремим се да ги привлечем и да ги стоплим. Ето камбаните бият, хорове пеят, проповядва се в църквите. Но уви … сякаш нищо не може да привлече, тези, който най-много се нуждаят от топлина.

Младият мъж въздъхна дълбоко:

– Ако можеха да разберат, че Той слезе от небето, почувства болките ни, позна скръбта ни и умря вместо нас. Понесе наказанието, което ни се полагаше.

Той присви ръцете си като фуния пред устата си и извика:

– Ей, чуйте, Той дойде за да ни покаже пътя към топлината, любовта и безопасността….

Борис свали ръце си и безнадеждно вдигна рамене.

– Те са твърде ужасени, за да дойдат от студа, да се стоплят и потопят в Божията любов.

Кой знае, може на това Рождество, заради това, което правим или казваме …. те все пак да дойдат?!