Вечерта беше топла, а небето изпъстрено със звезди. Седяха на масата отвън и се наслаждаваха на тихия ветрец, който леко докосваше клоните.

Той ѝ се усмихна и предпазливо попита:

– Извинявайте, мога ли да ви задам един личен въпос, без да ми зашлевите шамар?

– Мисля, че все още мога да контролирам ръцете си, дори когато някой ме предизвика, – усмихна му се тя насърчаващо.

– Никои родители не кръщават дъщеря си с мъжко име, – погледна я изпитателно и продължи. – Можете ли да ми кажете как е истинското ви име?

Тя погледна ръцете си, за да види дали няма да се задвижат сами, а след това спокойно каза:

– Десислава.

– Но това е много хубаво име. Защо не го използвате?

Тя сви ръката си в юмрук и удари силно по масата.

– Опитай се да го използваш, – изсъска бясно момичето. – Ти не можеш да разбереш какво е да те наричат Деси, Слави, Дес, ….

– Но Десислава Михайлова звучи доста атрактивно, – опита се да я убеди той.

– Тъкмо за това и го шкартирах. Писна ми да бъда подценявано момиченце….

Дали името, което бе избрала и помагаше да се чувства по-значима, силна и обаятелна?!

Всяка сутрин преди зазоряване той тръгваше на разходка. Час по-късно се връщаше попил шума на града и звуците на градините, които после добиваха плът в поезията му.

Но тази сутрин не беше ходил много надалече, защото когато си дойде зората току що се бе сипнала и нощта все още витаеше във въздуха. Тишината го съпровождаше неохотно.

– Какво се е случило, – попита го разтревожена  жена му.

– Улиците са пълни с хора, – въздъхна той, – бездомни, отчаяни и гладни.

– Погледни! – извика възторжено жена му. – Виж как слънцето сияе, – продължи възторжено тя, искайки да разсее тъгата впримчила се в утрото.

Сноп лъчи огря предната част на къщата. Те плиснаха вратата на балкона и потопиха коридора в светлина.

Слънцето се издигна над големите корони на дърветата. Прозя се и се протегна. Провря многобройните си лъчи между листата и клоните, и събуди всичко живо там.

– Знам, че каквото и да се случи, Бог няма да ни остави, – добави жената и плътно се прилепи до мъжа си, вперила поглед напред с тревога…..

Като начало нека да уточня какво точно имам в предвид. Всички преминаваме през това.
Вие заспивате и започвате да „летите“, не можете вече да контролирате мислите си, а те започват да генерират сън и изведнъж опаааа …… Неочаквано рязко „падате“ и се събуждате.
Дори не знам как да назова това явление….
За него съществува сложно непреводимо словосъчетание „hupnicjerk“, но ние все едно стигаме до въпроса: „Защо става именно така?“
Отговор естествено няма, но съществуват теории, които се мъчат да обеснят това явление.
Според една от тях, организмът е изработил такава реакция, защото имало е време, когато сме спали по клоните, по скалите или на други „удобни“ височини.
Това се случва, когато човек започва да заспива, с други думи тялото напълно се отпуска, т.е. това е пряк механизъм, който ни спасява при падане от високи места по време на сън.
Но човек не е спал толкова често на такива места, за да си изгради такъв рефлекс.
Други учени предполагат, че това забавя всички процеси в организма, но за това няма никакви доказателства.
Въпроса остава открит. Вие също можете да предложите някоя хипотеза. Ако я докажете, ще сте първия, който ще знае, защо се получава така.

Делото на Кирил и Методий е велик принос в оформянето на християнски корени.
Културното наследство, завещано от солунските братя на славянските народи, е плод на тяхната вяра, която те посяват у своите последователи. По-късно от нея израстват нови клони, раждащи изобилни плодове. Те обогатяват онова мисловно и художествено достояние, за което целият свят им е признателен . От тяхното свидетелство могат да се поучат днес всички. Европа трябва да се завърне към своите християнски корени.
Историческият опит показва, че възвестяването на християнската вяра не унищожава, а напротив проявява истинските човешки ценности, огрени от светлината на Христовото благовестие. Тя допринася за преодоляването на противоречията. Ориентира към разбиране на отношенията между хора, които не само търсят своите права, а и истината. Вярата е вечен порив, неутолима жажда. Разбирателството и съпричастността са основни измерения на човечността, стремеж да разбереш, да разшириш своя хоризонт.
Силата, която сближава вярата и културата е свързана с истината за Бога и действителността като цяло. Колкото повече една култура свидетелства за истината, толкова повече тя ще бъде в състояние да се оприличи на нея.

Майка с петгодишния си син се връща от църква. В клоните на едно дърво запя малка птичка. Майката желаейки да  обърне вниманието на сина си и да му покаже певеца в клоните, казва:
– Мишо, погледни на дървото! Виж какво има там!
Синът без да погледне, отегчено казва:
Знам, мамо, там е Закхей!