Ето приближават светите и същевременно тъжни дни на Страстната седмица. Дни, в които сме съучастници и свидетели на едно велико събитие, в което се осъществи и осъществява нашето спасение.
И започва нашето потапяне в тайната на спасението чрез два основни празника – Лазаров ден и Цветница – влизането на Господа в Ерусалим.
Тези свети и тържествени дни ни дават ключ към Страстната седмица.
Отпред е само мрак! Но проблясва светлина и битката започва. Смъртта призовава на дуел Царят на царете.
И на следващия ден Той, винаги избягващия всякакво поклонение, върви по царски тържествено към входа на Ерусалим.
Целият град е разтърсен, тълпата Го следва, а децата възклицават: „Осанна“! Наоколо издигат палмови клони и пеят: „Осанна във висините, благословен, който иде в Господното име!“
На всяка Цветница пред лицето на целия свят и пред собствената си съвест потвърждаваме, че Христос е Царят и Неговото царство е Царството на живота. Христос победи смъртта и всяка злоба, цялата тъмнина в света.
Две хиляди години Църквата живее с това изявление, извършваща  в навечерието на Срастната седмица празника на възцаряването на Христос.
Нека премълчават за това земните власти, нека си мислят, че властват над света, но ние знаем с вяра в сърцата, че е дошъл смиреният Цар на любовта, яхнал кротко животно и никакви сили на тъмнината не могат да унищожат силата му, и да угасят светлината на Неговото Царство.

Наводнението отдавна бе отминало. Само на кметството бе останала черна диря отбелязваща, докъдето бе стигнала водата. Явно водната стихия бе надвишила човешки бой.

Тази вечер спомените отново нахлуха в главата на Лиза. Тя видя старата им къща с родителите си. Водата се покачваше и заливаше верандата.

Върховете на ябълковите дървета, бяха като зелени островчета наоколо. Клоните плаваха обсипани с плод.

Всички бяха много изплашени. Водата нахлу по тъмно. Лиза беше малка. Тя бе изтръпнала от мисълта, че все така ще бъде.

Чу как сестра ѝ извика:

– Запушете прозорците.

Но всички гледаха уплашено и не помръдваха. Водата се надигаше тъмна и не обещаваща нищо добро. Стигна до глезените.

Учеха Лиза още от малка:

– При наводнение, скачаш във водата и се хващаш за нещо, което плава.

А тя тогава питаше страхливо:

– Не можем ли да се скрием на тавана?

– Това е глупаво, когато дойде водата най-правилното решение е всеки да се хване за сандък или маса и да плува с тях.

Чу майка си как изплака:

– Сега какво да правим?

На Лиза ѝ се стори, че лицето на майка ѝ се разтегна в нетипична усмивка и изчезна.

Всичко беше минало отдавна, но този кошмар се завръщаше вечер, когато бе тъмно, а реката шумолеше наблизо.

Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.

Колко е хубава гората през зимата. Никъде няма зеленина, но в еловата гора между парцалите и преспите сняг се полюшват зелените клони на елите.
Вечно зелената смърчова гора е особена и загадъчна през студения сезон. Пристъпиш ли в нея ставаш участник в една бяла приказка.
Могъщите дървета се притискат едно о друго. Усеща се само студа, но тук е тихо и приглушено.
Великанските смърчове са изправили снага като колони.
Короните им са отрупани със сняг. Клоните протегнали се нагоре, закриват небето.
Вълшебството е някъде наблизо, достатъчно е да протегнеш с ръка и да го докоснеш.
Може би нейде се е свила къщичката на баба Яга, подпряна на кокоши крак, закътана в снега, задрямала за малко, та да дочака лятото.
Ей, какво чакате! Влезте в този тайнствен зимен храм на природата! Побързайте пролетта идва!

Едно дърво много страдало, че било малко, криво и уродливо. Всички останали дървета били много по-високи и красиви. Дървото много искало да бъде като тях и вятарът да разлюлява мощните му клони.
Но дървото растяло на склона на една скала. Неговите корени били пробили в малко парче земя, натрупана в процепа на скалата. В неговите клони духал леден вятър. Слънцето го осветявало само сутрин, а в останалата част от деня се скривало зад скалата, дарявайки светлина на другите дървета, растящи по-надолу.
Дървото не могло да порастне по-голямо и проклинало съдбата си.
Но едно утро, когато го осветили първите лъчи на слънцето, то погледнало на разтилащата се долина долу и разбрало, че животът не е толкова лош.
Пред него се откривала великолепна гледка. Никое от дърветата, растящи по-долу, не могат да видат и една десета от тази чудесна панорама.
Издатината на скалата го защитавала от сняг и лед. Без кривото си стъбло и чепатите си клони дървото не би могло да живее на такова място. То имало своя неповторим вид и заемало своето място. То било уникално.