Няколко човека носели вода в своите селища от един и същи кладенец. Но тези водоносци забравили да измият съдовете си.

За това в едното селище водата имала вкус на малинов сироп, във второто на риба, а в третото на алкохол.

Водоносците, знаели, че съдовете им трябвало да бъдат чисти, но не обърнали внимание на това правило. Те не искали да наливат вода в немити съдове, но така се налагало, не можели да оставят хората да умират от жажда.

Водата била налята и приела вкуса на това, което преди това дълго е било в тези съдове. И жителите на съответните селища си помислили, че водата, която им била донесена има такъв вкус.

Един ден се срещнали жителите на трите села. Всеки започнал да говори за донесената вода, за нейния вкус и свойства.

Когато разбрали, че водата им има различен вкус, те решили, че са от различни източници. Започнали да спорят, коя вода е най-хубава и се скарали. Всеки започнал да счита съседа си за враг, само защото смятал, че неговата вода е най-чиста.

В своето невежество, те не осъзнавали, че се покланят и ценят не водата, а вкуса, който са ѝ придали.

Бе пусната обява: Търся монтажници за система от канализации.

Скоро телефона иззвъня.

– Да.

– Здравейте, обаждам се във връзка с обявата.

– Слушам ви.

– Нужна ми е работа, след два месеца постъпвам в армията.

– Без опит щях да ви взема, но за два месеца …. За толкова вие на нищо няма да се научите.

– Чуйте ме, трябва да спечеля малко пари за майка ми, преди да замина.

– Вие не умеете да монтирате тръби?

– Мога да копая и да нося тежки неща. При вас има ли такава работа. Може и по-евтина да бъде работата.

„Колко е настойчив, – помисли си Попов. – Как да го отпратя без да бъда груб?“

И тогава той си спомни как за първи път започна работа. Нямаше никакъв опит. Отиваше по два три пъти в една кантора и получаваше по-малко от другите.

– Добре, – каза Попов, – ела утре на обекта. Вземи си работни дрехи и гумени ботуши.

Васко много се зарадва.

На другия ден той много се стараеше на строежа. Попов помоли охраната:

– Моля те, Добри, наглеждай този новия, когато аз не съм на обекта.

На обяд Добри се обади на Попов:

– Нали искахте да наблюдавам новия?

– Как е той?

– Всички седят, а той копае.

– Сам?! Обади ми се и при следващото обхождане, моля те.

За два месеца Васко се научи да работи на багер, като повдигаше различни видове оборудвания. Започна да разбира по малко и от чертежите. Това беше вторият човек в бригадата, който не се кръстеше при вида на чертежа на профила на кладенеца.

Васко никога не си позволяваше да пие на работа с другите мъже. Първи идваше на работа и последен си отиваше. Стараеше се и то много.

След двата месеца получи толкова пари колкото останалите за същото време.  При него нямаше нито една глоба, нито едно мъмрене или наказание.

Старайте се , стремете се и напредвайте, даже и да ви отказват, претърпете и предложете да поработите „безплатно“.

В Индия има много архитектурни постройки. Дворците и храмовете са великолепни. Когато ги наблюдаваш изпитваш уважение към таланта на древните строители.

Ако погледнете този храм или дворец на снимката и обърнете внимание на детайлите, ще усетите, че тук нещо не е наред. Постройката отива на дълбоко, а там долу може да се забележи зелена вода.

Оказва се, че пред нас се намира старинна система за събиране на дъждовна вода. Това са уникален подземен кладенец. Дълбочината на това каменно съоръжение достига 25 метра.

То е създадено като благотворително дело от по-богатите хора в Индия, които са искали да помогнат за решаването на проблема относно продължителните „сухи“ периоди.

По време на пролетните дъждове водата се натрупвала в подобни кладенци и хората можели да я използват за свои нужди. Някои от кладенците са се пълнели от подпочвени води.

Цяло хилядолетие индийците са използвали тези сгради, за да съхраняват вода, но сега те са изоставени. Поради безконтролното използване на подземните води, повечето кладенци са пресъхнали.

Някои кладенци се поддържат, за да се показват на туристи, но основно те са се превърнали  в сметища за боклук, който изхвърлят местните жители на това място.

Те бяха силни мъже. Никаква работа не ги плашеше. През какво ли не бяха минали. Загорели, мускулести, непрестанно търсещи и интересуващи се от всичко.

Вечерта беше тиха и прохладна. Бяха се събрали отново на масата, след дълъг и изнурителен ден. Вероятно разговорът им пак щеше да продължи до полунощ.

– От зараждането на цивилизацията човекът е показвал невероятната способност да използва природни ресурси, които се намират близо до дома му, – започна Петър. – От времето на Месопотамия и Древен Египет хората не са намирали широка употреба на черната лепкава смола, извираща от недрата на земята.

– Знаеш ли, че някои цивилизации са използвали подобното на катран вещество за строежи на пътища и за запушване на лодките си,  – засече го Любо. –  В Египет са увивали мумиите в напоено с битум ленено платно, но истинският потенциал на петрола е бил открит много след това.

Тони се понамести, изкашля се и каза:

– Едва в средата на XIX век човекът се връща към вонящите мазни дупки с петрол, с които е осеяна земята. Извлеченият от земните недра нефт се рафинирал и се използвал като идеално индустриално смазочно масло.

– По това време китоловците намаляват рязко броя на китовете в света и повишават цената на китовата мас, – тропна с рака Румен. – След това я превръщат в недостижим източник на светлина в домовете.

– Керосинът, подобен на петрола, излиза на преден план, за да запълни тази ниша, – каза Петър. – Така се е сложил край на хегемонията на китоловците от Нова Англия.

– В продължение на шейсет години, докато рафинират керосин, петролните компании изгарят остатъчните продукти, – недоволно констатира Радослав. – Най-вече силно запалващия се, но безполезен за тях продукт, наречен бензин.

– Простата сонда на Дрейк и събирането на петрола на повърхността лесно се справя с нарастващото търсене на керосина, – подчерта Никола, – но желаещите за керосин станали още повече. Тогава двамата германски инженери Николаус Ото и Готлиб Даймлер комбинирали изобретенията си, четиритактов двигател с вътрешно горене, задвижван с бензин, и карбуратор, който инжектирал тънка струя гориво в цилиндрите на двигателя.

– Знаете ли, че Даймлер е заимства тази идея от пулверизатора на парфюма на съпругата си? – Попита Петър усмихвайки се.

– След откриването на електрическата крушка от Едисон,  автомобилите започват да използват бензин вместо керосин, – продължи с хронологията Любо. – Започва надпреварата в търсене на автомобилно гориво.

– Така се ражда петролната индустрия, такава каквато я познаваме днес, – натърти Румен..

– Чрез сонда са изкопани множество кладенци – добави Радослав. – Търсенето на петрол се разпространило и в океаните. Специално направени скелета в Съмърланд, водят до подвижните сондови платформи, които са издигнати върху специално направена структура от колове. Подобно съоръжение е вкарано във водите на Мексиканския залив.

– Сондите прониквали на все по-голяма дълбочина трийсет метра, шейсет, триста, деветстотин. Търсенето ще свърши само когато петролът бъде изчерпан, – махна с ръка Никола.

– Природата е капризна и създава някои от най-богатите си петролни залежи в най-негостоприемни терени, – поде щафетата Радослав, – например,  в Персийския залив, където високите температури превръщат смазочните масла във вода,

– Ами Мексиканския залив, където силните африкански пясъчни бури се заменят от урагани, движещи се със скорост триста километра в час – прибави Петър.

– Какво ще кажете за Северно море, – засмя се Любо, – където Северният ледовит океан бушува с пълната си ярост по крайбрежието. Петролните компании навлезли в заледените води на залива Прудо в Северния ледовит океан и предизвикателно строели платформи, направени да издържат на големия натиск на полярния лед.

– Какво ще кажете за новата платформа , – настървено се включи Петър, – последната дума в сондажната технология. Правоъгълната ѝ основа е почти три акра и се крепи на четири плаващи понтона с обиколка двайсет и седем метра. Подпорите са закотвени на морското дъно с пет подсилени, свръхиздържливи кабела.

– Няма спор, – засмя се подкупващо Румен,  –  тя тежи четиристотин двайсет и пет хиляди тона. Петролната платформа  е върховно постижение на човека. Тя е израз на стремежа му да покаже волята и изобретателността си в съвременната епоха.

Те знаеха много, защото четяха. Споделяха в разговор наученото и така взаимно се допълваха не само в работата, но и в знанията си.

Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.