Всеки човек си има свой набор от суеверия и той не се старае да ги променя през целия си живот. Понякога се случва към този набор да се прибавят и нови суеверия. Хора, които са привикнали да живеят в условията на десетки и хиляди суеверия, обикновено са осигурени със всичко необходимо в живота. Те имат стабилна работа, дом, семейство и съвсем не лош доход. Те са готови да правят какви ли не странни неща, за да постигнат по-голямо благополучие, страхувайки се да не загубят това, което имат.
Има специална група хора, която се отнасят с голямо уважение към суеверията. Такива са спортистите. Ако един спортист преди състезание е направил нещо и след това е победил, това действие се повтаря преди всеки старт.
Например известната фигуристка Мария Бутирска преди да излезе на леда слага в устата си парче лимон. Тя казала, че е прочела колко много може да й помогне витамин С и за това решила преди всеки старт да употребява цитрусови плодове.
Елена Исинбаева имала странен ритуал. Тя се пъхала под килим преди овчарския си скок на височина, но това не й пречело да спечели поредния си медал.
Обикновените хора също вярват в суеверия. Класическото вярване е, че ако черна котка ти пресече пътя, няма да ти върви. Но има и хора, които вярват, че суеверията са глупости, които само пречат на нормалния живот на човека.
Много психолози предлагат, поради нарастващия брой суеверия, да се говори открито за тях, за да се избегне появата на много комплексирани личности. Тези комплекси не трябва да определят поведението на човека и да го правят роб на обстоятелствата.
Архив за етикет: килим
На еди кой си от кой си….
Тя не ги познаваше, но се представиха за роднини на мъжа й от Северна България. На чичо Кольо, на чина Петра…. на кой си от кой си…
Жената разбра, че трябва да бъде любезна и ги посрещна сърдечно. Нагости ги богато и им посла да спят в новата стая. Прояви човещина и не им се скара дори, че стъпкват фасовете си върху новия персийски килим.
Странни гости, седят цял ден в апартамента и никъде не излизат. Домакинята се надяваше, че за малко поне ще се разходат из града и ще го разгледат, та малко да си почине и да се отпусне.
Ден така, два минаха, трети се задава, а тези хора цял ден стоят пред телевизора, ревизират хладилника и без да питат се обслужват сами. Нищо не купуват, а ядат на корем.
На жената й писна и накрая каза на мъжа си:
– Може да са твои роднини, но не мислиш ли, че вече прекаляват?
Какво направи мъжът й тя не разбра, но се обади баща й, че спешно трябва да идат при него. Гостите макар и с неудоволствие трябваше да си тръгнат. Преди да излязат от вратата единият най-безцеремоно изтърси:
– Развалихте ни плана. Две седмици бяхме при Владо в София, щяхме да изкараме две седмици и при вас, а след това за две седмици щяхме да отидем у Петър във Варна………..
Жената не искаше да слуша останалата програма на гостите от Габрово, за това само прехапа устни и махна с ръка. Само като си помисли, че този ад е щял да трае още седмица и половина, косата й настръхна. Въпреки това им се усмихна и им пожела добър път.
Случи се така, че след една година минаха край Габрово. Мъжът й я подкани да се отбият за малко при неканените гости от преди. На жената не й се искаше да се срещне с тях, все пак спомените бяха още пресни, пък и не бяха от най-добрите. Но мъжът й настоя и тя вдигна ръмене.
Посрещнаха ги, почерпиха ги по едно кафе. И още, докато кафето беше горещо, стопанката каза:
– Изпивайте си бързи кафето и тръгвайте, че каквато буря се е задала, не знам как ще се измъкнете.
Гостите я погледнаха смаяно. Те се бяха отбили за малко и съвсем нямаха претенции да останат по-дълго, но самата реплика ги накара да се спогледат и се усмихнаха.
Ето така се срещат гости по габровски.
В Холивуд са връчили кучешка кинопремия
В Холивуд скоро са учредили награда за кучета Golden Collar Award или „Златен нашийник“.
Първата тържествена церемония се е състояла в понеделник на 13 февруари в Лос Анджелис. Събитието било оформено като традиционна церемония по връчването на кинопремия в Холивуд, с изключение на това, че по червения килим вървели не хора , а кучета.
Главният герой на Golden Collar Award станало кучето Уги. Кинокритиците са отбелязали умението му да се държи пред камера. Уги е получил наградата си в категорията „Най-доброто куче актьор“.
Освен Уги награда са получили още френския булдог Бриджит, Джиги от реалити шоуто „Истинската домакиня от Бевърли Хилс“ и други кучета.
Младежка хумористична мебел
Необикновенна мебел, напомняща на лента-транспортьор, са проектирали дизайнери от Париж. Изобретениети цели да замести няколко мебели като пейка, легло и килим.
Авторите в своя проект съчетават творчески хумор, естетика и простота. Три важните компоненти, които позволяват на модерните мебели да бъдат оригинални и запомнящи се, а не скучна и безинтересни. Младите хора рядко могат да придобият апартамент или стая с достатъчно необходими мебели, а това означава, че някои предмети ще трябва да бъдат многофункционални.
Така, по искане на собственика, този модел може да служи за килим, постелка за романтична вечеря на свещи край камината, шезлонги за релаксация в дома, домашен „фотьойл“ за тези, които не искали да работят на маса или временно място за спане за гостите. А навит върху валяк се превръща в достатъчно удобна пейка.
Идеята за създаване на такъв род мебели е възникнала спонтанно, но за кратък период се е превърнала във функционален проект.
Всичко започва оттук
Обвиняват ни, че пишем неграмотно, бе да питат: „Защо….”? А понякога нещата започват така……
След като есента успя да изтласка лятото, което не желаеше да си отиде, извади боичките си и започна вдъхновено да разкрасява всичко наоколо. Идеята ѝ бе да смени всички цветове. Само така можеше да покаже, че сега тя е господарката. Изглежда жълтото, червеното и кафявото бяха любимите ѝ цветове. Листата недоволни от новата си премяна бавно падаха, покривайки земята с тъжен и недоволен килим.
Миналогодишните първолаци, източили се малко това лято, за втори път прекрачиха училищния праг. Очакване и страх, нетърпение и нежелание, устрем и апатия се блъскаха в главичките на малчуганите. Децата не знаеха с какво ще ги изненада предстоящата учебна година.
Учителят, леко приведен от бурите през изминалите години, с благ глас прикани и поведе децата към стаята. Старите чинове с изтъркани от седене седалки и надупчената, като от шрапнели, черна дъска срещнаха спокойно порасналите деца.
Отново е час по български език. Децата шумно разгърнаха тетрадките и въоръжени с разноцветни химикали очакваха следващите напътствия на учителя. Днес той беше решил да разбере, до колко децата могат да пишат вярно. Предстоеше диктовка.
Тежка въздишка се изтръгна от нечии гърди.
Мъжът започна бавно да диктува, като по няколко пъти повтаряше фразите, както и някои думи недочути от питомците му. Стиснали устни с химикали в ръка, децата се опитваха да наредят непокорните букви върху редовете.
На първата маса седеше дребно къдрокосо момиченце. Буйните му кичури своеволно заемаха невероятни положения, защото малката детска ръка ги разбъркваше непрекъснато. Изглежда, детето се затрудняваше сериозно. За някои думи се двоумеше, защото не знаеше точно как да ги напише, но словосъчетанието „Съветски съюз”, срещащо се толкова често в текста, го хвърляше в ужас. Реши да го напише така, както го чува, но веднъж му се струваше, че учителят казва „съветски”, а в друг „съвецки”. Детето бе напълно объркано. Накрая реши една част от трудното словосъчетание да напише със „ц”, а другата с „тс”.
Диктовката свърши. Децата облекчено въздъхнаха. Учителят ги посъветва преди да предадат работите си внимателно да поправят допуснатите грешки. Несигурност и страх обгърна къдрокосото дете. То реши да остави нещата така, както са си, пък каквото ще да става. Плахо подаде тетрадката и се сви на мястото си.
На другия ден, застанал пред децата, учителят държеше купчината детски тетрадки. Децата с трепет очакваха резултатите. Всяко получи своята тетрадка и я разгърна разтреперано.
Малкото къдрокосо момиченце отвори тетрадката си и замря. Червеният химикал не беше пощадил думите и от тях се лееше кръв.. Цялата страница беше същинска касапница. Най-отдолу извила грациозно шия се усмихваше заплашително нежелана двойка.
Не може да се каже, че детето бе изненадано, но се надяваше на някакво чудо. То загърби страха си и философски заключи: „И двойките са за учениците. Ако не бяха нужни, не биха ги измислили?”
Какво е това, примирение или безразличие? Липсата на характер или неумение да се помогне навреме?
И като си помисли само, че всичко започва оттук, от училищната скамейка……