Поради горчивия си вкус цикорията засилва храносмилането, има апетито възбуждащо и слабително действие, смъква кръвната захар, подобрява работата на сърцето, унищожава микробите.
Прилага се при при жлъчно-каменна болест, атоничен запек, за стимулиране обмяната на веществата.
Цикорията наречена още синя жлъчка, се употребява при лечение на черния дроб, проблеми със стомаха и далака. Има успокоителен ефект върху централната нервна система. Засилва сърдечната дейност. В нашата народна медицина се прилага като цяр за далака, цироза, захарна болест, жълтеница, изпотяване, глисти у децата, кръв в урината, при кашлица, треска, епилепсия, трудно уриниране и уриниране на кръв, стомашни болки, гастрит, язва, болезнена менструация, хемороиди, подагра, виене на свят, пясък в бъбреците и пикочния мехур, при нарушено храносмилане, при неврастения и хистерия.
Използва се надземната част на растението, които се събират през юли и август, а корените през есента, когато опадат семената. Суши се на сянка или в сушилня при температура до 400С. Корените се сушат на сянка или в сушилня при температура до 500С. Допустимата влажност е 12%. Срокът на годност на целите стръкове е 3 г., а на рязаните е 2 г.
Външно цикорията се прилага за бани при екземи, за лапи при циреи и трудно зарастващи рани. Прави се настойка от цветовете в зехтин в съотношение 1:10 и се използва за мазане при рани, изгаряния, както и за компреси при младежки пъпки.
От корена се прави запарка от 2 чаени лъжици ситно нарязана цикория в 200 мл кипяща вода, това е доза за 1 ден. Пие се преди ядене 4 пъти на ден за прочистване на организма.
За стимулиране на жлъчната секреция от стръковете се приготвя отвара от 2 супени лъжици смлени стръкове, които се заливат с 400 мл вода, варят се 5 минути и се оставят да киснат 30 минути. Прецедената отвара се приема 3 пъти дневно по 80-120 мл преди ядене.
Корените на синята жлъчка се използват за приготвяне на безкофеиново кафе  – Инка или се комбинират с кафето в различни съотношения.
Употребяваните части от синята жлъчка за лечебни цели са коренът и стъблата. Стръковете се събират през периода на цъфтеж, а корените се изваждат през есента – октомври месец. Корените съдържат 40—60% инулин и следи от горчиви вещества; листа съдържат сесквитерпетони лактони  – лактуцин, лактукапиждац с горчив вкус, тритерпени, цикориенова киселина. Цветовете съдържат кумариновия глюкозид цикории, който при хидролиза се разцепва на ескулегин и глюкоза.
Местообитанието на синята жлъчка са ливади, тревисти места, край пътища и жп линии, плевел в лозя, градини, посеви и окопни култури.

Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Кори Тем Бум има един разказ за малко момиченце, което счупило чашата за кафе на майка си. Момиченцето разплакано отишло при майка си и казало:
– Мамо, прости ми, аз разбих твоята красива чаша.
Майката отговорила:
– Добре, прощавам ти. Не плачи.
След това майката събрала парчетата от счупената чаша и ги хвърлила в кофата за боклук.
Но момичето изпитвало още чувство за вина. То отишло до кофата за боклук, извадило счупените парчета и ги занесло на майка си. Плачейки то ѝ казало:
– Мамо, прости ми, аз счупих твоята красива чаша.
Но този път майка ѝ строго ѝ казала:
– Иди изхвърли парчетата обратно в кофата и не ги връщай обратно. Казах ти, че ти прощавам. Така че спри да плачеш.
Не задържайте чувството си за вина.  Щом сме изповядали греховете си на Христос, Той ни е простил и ни е освободил веднъж и завинаги.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..

Дора паркира колата и седна в бара. Поръча си кафе без кофеин с мляко. Докато чакаше, реши да се обади на сестра си и бързо набра номера ѝ. Когато сестра ѝ вдигна Дора каза:

– Новия наемател е много разхвърлян, из цялата вила са пръснати книжа, няма къде човек да стъпи. Внимавай, ще си имаш проблеми с него.

Дора усети, че сетра ѝ я слушаше по-внимателно от друг път.

– Много си се променила, – отбеляза сестра ѝ.

– Добре съм, нищо ми няма, – бързо реагира Дора.

– Гласът ти е някак променен. Звучиш като възрастна, това може би е от напредването на бременността ти.

– Глупости, – засмя се Дора, – същата съм си.

– Не, не е така, – не се съгласи сестра ѝ, – звучиш някак тъжно. Да не си се забъркала в някаква каша?

– Само каши ми трябват, това пък от къде ти дойде на ум, – трепна Дора. – Сякаш моите проблеми са малко.

– Ами тогава, – заяде се сестра ѝ, – заеми се да намериш баща на детето си.

– Това теб не те засяга, гледай си своите неща, – сопна ѝ се Дора. – Защо ми говориш така? Правя ти услуга, проверих новият наемател и състоянието на къщата ….

За Дора беше важно да чуе познат глас. Сестра ѝ бе само две години по-голяма от нея. Трудно е  да се каже, че се обичаха, но двете израстнаха заедно, а сега по-малката пожела да чуе гласа на кака си, липсваше ѝ.

– Нашите пак се скараха, – поде разговора отново сестра ѝ.

Дора като чу това ѝ се искаше да затвори телефона. Цялото ѝ тяло се разтрепера.

– Както винаги създаваш раздори. Майка отново ме упрекна, че съм те оставила във вилата. Успя да ни скараш.

Всичките приказки на сестра ѝ, не представляваха особен интерес за Дора. Те бяха като за живот, в който нищо особено не се случва. Искаше ѝ се да сподели, да ѝ каже, че и при нея има промяна, но не желаеше да го изявява гласно, искаше ѝ се, сестра ѝ сама да се досети, да напипа нещата, да бъде по-настоятелна, но явно днес не беше деня.

Дора попита сестра си:

– Как са децата и мъжът ти, – сякаш беше на 70 години и се стараеше да не загуби миналото си.

– Добре са, нещо друго да кажеш?

– Не се тревожете за мотоциклета вързала съм го с верига.

Сигналът прекъсна разговора и Дора остана сама. В живота ѝ бе настъпила промяна, освен детето, което очакваше и се надяваше това да е за добро.