Майката и бащата на Никол бяха потопени в мъка.

– Отвлечена ….. но защо, – плачеше майката денонощно. – Та тя е още малко момиченце, което си живееше безгрижно …. детето ни не познава ужасите и бедите в този свят.

Измина цяла седмица. Напрежението, болката и мъката бяха се прилепили като кърлеж към това семейство.

– Дали ще я намерят? – питаше объркан бащата. – Жива ли е още? Боже, дано не са ѝ направили нещо лошо.

Един ден радостната вест пристигна:

– Никол е намерена!

Група полицаи веднага посетиха посоченото място.

Малкото момиченце спокойно лежеше на тревата, то бе заобиколено от три лъва, които я охраняваха, сякаш тя беше тяхна.

Какво се бе случило?

Двама мъже бяха отвлекли Никол в гората и започнали да я бият. Малкото момиче започнало да пищи.

На този вопъл на малкото създание се отзовали три големи лъва. С появата си те прогонили нападателите и застанали на пост около нея.

Когато полицаите дойдоха, лъвовете се оттеглиха и изчезнаха в гората.

Това бе едно невероятно спасение.

Има дни, когато насилието и злото могат да надделеят над вас и да ви оставят без всякаква надежда. Дори, когато катастрофите в живота ни са резултат от нашия собствен бунт, Бог ни идва на помощ.

Няма значение пред какво ще се изправим Лъвът от Юда е с нас.

Петър и Асен бяха приятели от малки. Те постоянно твърдяха, че не са видели лошо в живота си и едва ли ще им се случи такова.

Една вечер Асен подмина двама младежи и чу ясно, как единият каза:

– Все пак има ад и вечно проклятие ….

Тези думи заседнаха в мозъка на Асен и той сериозно се разтревожи.

На другия ден той каза на Петър твърде обезпокоен:

– Ами ако има ад, тогава ….?

Петър се разсмя:

– Да не си малко дете, та вярваш на такива глупости? С тях плашат лековерните хора.

Асен го изгледа, но не продължи да споделя спотаилия се в него страх.

– Когато умра ще се върна да ти кажа дали има ад? – плесна с ръце Петър.

След една седмица Асен научи, че приятеля му е умрял при катастрофа. Настъпиха тежки часове за Асен.

През нощта той сънува, че някой е застанал до леглото му. Изведнъж в него позна Петър, който му шепнеше:

– Има ад, целия горя в него.

Асен се събуди облян в пот. Този сън силно го разтърси. След няколко дни посети близката църква, където ясно чу от амвона:

– „Вярно е това слово и заслужава пълно приемане, че Христос Исус дойде на света да спаси грешните ….“

Същия ден Исус стана негов Спасител и Приятел на Асен за цял живот.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.

Само за три месеца животът на Валери Симеонов се разпадна. Икономическата криза разруши бизнеса му и стопи богатството му. Автомобилна катастрофа отне живота на сина му.

Валери едва бе преодолял шока, когато нов удар го връхлетя. Майка му получи сърдечен удар и почина. Вследствие на всичко случило се, жена му изпадна в депресия, а дъщеря му непрекъснато плачеше за невъзвратимата загуба на близките им.

Валери стоеше на колене не веднъж. Устата му отчаяно шепнеше:

– Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Единственото нещо, което все още ме държи, е надеждата, че Ти Боже, Който си възкресил Исус, един ден ще освободиш мен и семейството ми от болката и ще преобърнеш живота ни към вечна радост.

Бог зачете това доверие и даде на Валери утеха, сила и смелост, да продължи напред. Семейството му лека-полека се възстанови от кризата.

Мина време и на Валери му се роди първия внук. Викът на това малко създание бе свидетелство за Божията верност.

Валери вече не стенеше в молитва: „Боже, защо си ме оставил“, а искрено се радваше:

– Благодаря Ти, Боже, че ме благославяш и върна радостта от спасението ми. Наистина, Господи, „Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост„.

Когато изглежда, че нищо не е останало, все още има надежда!