Заваля сняг, но това не бе пречка за Емилия да отиде на пазар. Облече се и помоли мъжа си:

– Вальо, закарай ме до универсалния магазин, искам да купя някои неща, нали ще ни идват сватовете на гости.

– Тръгвам веднага, само да догледам този филм, остават още пет минути до края, – неохотно се надигна той. – Моля те, изчакай ме малко.

– Ох и ти с твоите филми, – въздъхна дълбоко Емилия. – Ще те изчакам, какво друго мога да направя?!

Много скоро колата стовари Емилия пред универсалния магазин.

– Ще гледам да не се бавя много, – усмихна  се виновно Емилия на съпруга си.

– Добре, добре, ще те изчакам, – изпъшка Вальо.

Горкият, той знаеше колко е нейното „малко“.

Движейки се около час между рафтовете на големия магазин, Емилия най-накрая се насочи към касата. За беда там откри, че не ѝ достигат 200 лева.

Тя помоли касиерката:

– Само за минута, мъжът ми е вън с колата и ще взема парите….

Емилия бързо изтича на вън.

Когато излезе на улицата забеляза, че една циганка проси пари от Вальо.

Тогава тя се приближи и каза на циганката:

– Махни се, ти не знаеш как да искаш. Ето как се прави.

И Емилия веднага се обърна към Вальо:

– Дай ми 200 лева!

И той ѝ даде.

Циганката остана в шок.

Обикновена тиха вечер. Катя беше в кухнята и подготвяше вечерята. Тони бе в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.

– Скъпи, – каза Катя, – трябва да поправиш вратата на хладилника. Тя не може да се затваря, а така ще се разваля храната, която поставяме в него.

Тони се ядоса:

– Да не съм майстор по ремонт на хладилници?

Малко след това Катя отново се обади:

– Скъпи, трябва да оправиш осветлението в спалнята. Там е тъмно и нищо не се вижда.

– Да ти приличам на електротехник? – изсъска Тони, без да отклони поглед от екрана на телевизора.

След няколко часа Катя с болка сподели:

– Скъпи, трябва да оправиш прозорецът, защото отзява и когато застудее няма да можем да затопляме добре стаята.

– Да не съм дърводелец?

Озлобен от всичките натяквания на жена си, Тони стана и излезе навън. Той реши да отиде до бара, като си направи сметка, че там има телевизор и ще може да погледа.

Речено сторено. Отиде в бара, настани се на една маса и си поръча бира.

Когато изгледа две предавания, Тони се почувства виновен.

– Лошо се отнесох със жена си. По-добре да се прибера в къщи и да оправя нещата.

– Влезе в дома си и забеляза, че едното крило на прозореца беше дялнато и то прилепваше плътно към дървената каса. Надникна в спалнята и усети промяна в осветлението му. Отиде в кухнята, за да си вземе една бира и му направи впечатление, че вратата на хладилника се затваря нормално.

– Мила, какво е станало? Как успя да оправиш толкова бързо нещата?

Тя го погледна с укор и обясни:

– Когато излезе, аз застанах на прозореца и се разплаках. Мина един млад мъж и ме попита: „Защо плачете? Мога ли с нещо да ви помогна?“ И аз му казах за неизправностите в дома ни. Тогава той бързо се захвана и коригира всичко. Попитах го: „С какво мога да ви се отблагодаря?“ Каза ми: „Направете ми една торта или кекс“.

– Е, изпече ли вече тортата? – попита Тони, малко притеснен.

– Да ти приличам на готвачка? – засмя се Катя и му намигна.

Онзи ден видях, как една жена да поставя пакет с обезмаслено мляко на лентата към касата в супермаркета.

– Можете ли да ми кажете защо купувате това мляко? – попитах тази жена.

– Защото то е без мазнини, – отговори жената.

– А знаете ли какво заменя мазнините?

– Хммм, – каза тя, взе пакета и прочете името на втората съставка, която следваше обезмасленото мляко, – царевичен сироп?!

Тя се намръщи, но след това върна пакета при останалите продукти в кошницата.

Очевидно жената изобщо не е мислила да си зададе такъв въпрос. Тя просто бе приела широкото разпространено мнение, че мазнините, които са неразделна част от хранителния режим на човека, трябва да се избягват, когато е възможно.

Но защо да се съмнява в това, нали и самите ние позволихме на производителите на храни, рекламодателите и изследователите да мислят вместо нас?

Борис Самуилов отново пътуваше. Такава му беше работата. Той вече привършваше делата си в този град и желаеше по-скоро да се завърне у дома.

Когато отиде на автогарата разбра, че автобусът му е чак след четири часа, но си купи билет и реши да се поразходи из града.

На улицата срещан една жена. Никога не би я сбъркал. Тя бе бившата му съпруга, с която се бяха развели преди десет години.

Стори му се, че Настя за всичките тези години много се е променила. Някак си бе по-бледа.

Борис много я обичаше, даже прекалено много и за това я ревнуваше постоянно. Именно заради тези пристъпи на ревност, тя го напусна.

Беше му оставила бележка преди да си тръгне, на която бе написала:

„Прости ми и не ме търси. Обичам те, но така повече не мога да живея“.

И сега след десет години, той отново я срещна. Поговориха малко. Изведнъж Самуилов се извини:

– Трябва да побързам, за да не изтърва автобуса.

– Моля те, – каза Настя, – ела с мен за малко в една кантора. Тя не е далече от тук. Там не ми се иска да ходя сама.

На Борис му беше трудно да ѝ откаже, но я помоли:

– Само че по-бързо ако може ….

Те влязоха в странно здание, но Борис не обърна внимание на това, нали до него бе Настя. Минаваха по коридори, спускаха се и изкачваха по стълбища, докато Настя не влезе в един кабинет и затвори вратата му.

Тя го погледна смутено и каза:

– Странно, не можах да бъда нито с теб, нито без теб.

Борис подскочи, когато погледна часовника си:

„Какво означава това? Ау, вече съм закъснял за автобуса, а трябваше да пътувам вече за в къщи. Какво права тук изобщо?“

Изведнъж той осъзна, че в зданието, което се намираше е изоставено. Прозорците бяха счупени или изобщо липсваха стъклата. И хора нямаше никъде. А и Настя изчезна някъде.

Борис се примири със случилото се и тръгна към автогарата. На гишето той се примоли:

– Извинете, изтървах автобуса. Можете ли да ми подмените билета за следващия рейс.

– Имали сте късмет, господине, – каза момичето на касата. – Автобусът, с който е трябвало да пътувате, се е обърнал и е паднал в реката. Всички са се удавили.

Борис замина, но след две седмици се обади на бившата си тъща:

– Може те ли да ми кажете, къде мога да намеря Настя?

– Тя умря две години след като се разведохте.

Борис не можеше да повярва на ушите си.

„Може би, тя крие дъщеря си“, – помисли си той.

Затова изпълнен със съмнения каза на възрастната жена:

– А бихте ли ми показали, къде е гроба ѝ.

Изненадващо за него майката на Настя се съгласи и двамата отидоха на гробищата. На снимката поставена на мраморния паметник се усмихваше любимата му жена.

Той я бе обичал винаги и ето, тя по необясним начин му бе спасила живота.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….