Бе едно обикновено февруарско утро. Марина се събуди, очаквайки да види отново унилия зимен пейзаж, който се откриваше пред очите ѝ вече няколко седмици.

Върху загубилите си цвета треви се спускаха рояк снежинки от сивото небе. Голи дървета приличащи на скелети придаваха на околността още по-мрачен вид. Сякаш всичко стенеше и ридаеше по нещо невъзвратно загубено.

Внезапно тази сутрин се случи нещо необичайно. От къде дойде то?!

Мразът бе покрил всичко с ледени кристали. Безжизненият и подтискащ пейзаж се бе превърнал в красива и искряща от белота картина, която заслепяваше взора.

Погледът на Марина прегърна с радост тази промяна. Въпреки триумфиращата красота девойката усети, че нещо в нея не бе, както трябва.

– Понякога разглеждам проблемите си без всякакво въображение, – въздъхна дълбоко Марина. – Очаквам болка, страх и отчаяние, но изпускам възможността, че може нещо друго да се случи. Не се надявам на възстановяване, растеж или победа чрез Божията сила, но Господ е жив и ми помага в трудните моменти. Той е моята надежда по време на изпитания.

Бог е навсякъде. Той крачи до нас в живота ни, но и ни подтиква, по-често да поглеждаме към Него.

Не напразно Августин е казал: „В дълбоката си рана видят Твоята слава и тя ме ослепи“.

Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.

Живееше някога един художник. Нека го наречем Милен. Рисуваше картините си вдъхновено, влагайки всичко от себе си.

Ще попитате:

– С какво се е отличавал толкова от другите, че го споменаваш?

Не можеше да се отрече, че има дарба. Той изписваше прекрасни образи на платната си, но …

Милен притежаваше тайната за приготвянето на невероятно червена боя. Никой от другите художници, не можеше да я имитира.

Какво ли не правеха колегите на Милен, за да открият тази тайна, но всичко бе напразно.

Тази мистерия си отиде с него.

Когато Милен умря, приятелите му откриха дългогодишна рана близо до сърцето му.

– Странно, той никога не се е оплаквал от това, че има някакво нараняване, – отбеляза един от тях.

– Раната не е заздравяла, – обади се друг.

– Навярно не ѝ е обърнал внимание, – предположи трети.

Четвъртият от групата се бе замислил сериозно. Изведнъж вдигна глава и разбули тайната, която ги бе измъчвала през всичките изминали години:

– Мисля, че това е източникът на неподражаемият нюанс в червено, недостигнат от никой друг в картините му.

Не се извършва нито един подвиг, не се достига нито едно голямо постижение и не може да се направи нищо ценно в този свят, без знанието за това, каква е цената на пролятата кръв.

Павел гледаше залязващото слънце. Той бе омаян от преливащите във хармония краски. Пленен от картината, която се разкриваше пред очите му, си каза:

– Никога до се сега не съм си мислил за Бог като художник, а това, което виждам сега или при изгрева е повече от прекрасно. Един с друг изгревите и залезите не си приличат.

Преливащи багри в розово и злато бавно оцветяваха небето. Лек ветрец нашепваше тихо в клоните на дърветата.

Листата бяха променили цветовете си. От зелени се бяха превърнаха в искрящо жълти и пурпурно червени.

Беше есен. Пейзажът представляваше пъстра плетеница от красиви, меки и светли тонове.

– Да, Бог е наистина художник, – възкликна Павел. – Той е Най-великият Художник и Творец на всички времена.

Сърцето на Павел преливаше от радост и любов. Кой може да остане безразличен пред такава величествена картина.

– Като си помисля, – задълбочи се в мислите си Павел, – не само природата е Божие творение. Всеки от нас е един красив шедьовър. И не е просто образец, а творение, за което Бог има съвършен план.

Павел се загледа в последните губещи се светли лъчи и се запита:

– Какъв ли е плана Му за мен?

А после се усмихна и сам си отговори:

– Да върша добро. Не се съмнявам, че Бог има специална задача за мен, в чийто зародиш се намира моето призвание.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“