Виолета Венчева бе концертираща цигуларка и то доста успешна.

Един журналист я попита:

– Как станахте толкова добра и умела на тези концерти?

Тя отговори само с две думи:

– Всичко дължа на планираното пренебрегване.

Журналистът не я разбра и помоли:

– Бихте ли уточнили, не ви разбрах.

Виолета се усмихна и обясни:

– Пренебрегвах всичко, което не бе свързано с целта ми, да бъда майстор цигулар.

Ако искаме да бъдем последователи на Исус, трябва да имаме планирано пренебрежение.

Това означава да стоим далеч от нещата, които ни дърпат и теглят далеч от Господа, а да прегърнем тези, които ни изграждат и укрепват в ангажиментите, който сме поели.

Представете се на Бог и не се съобразявайте с този свят.

Божията воля е добра. Някои хора си представят Бог като върховната радост на убийството.

Когато нещата в живота им вървят добре, те смятат, че Бог иска да провали купона и да ги направи нещастни, но колко далеч от истината е това.

Божите планове за нас са добри.

Ако Библията ни казва да стоим настрана от определени неща, това е за наше добро. Бог не се опитва да направи живота ни нещастен. Той иска да достигнем своя потенциал и да живеем в съвършения план, който Той има за нас.

Неговите планове и цели за нас са добри.

Отхвърлете съобразяването със системата на този свят и неговите самоугаждащи начини, вместо това бъдете съобразени с образа на Исус. Докато правите това, ще започнете да откривате Неговия план за вас.

Не се страхувайте да Му се предадете. Не позволявайте на този свят да ви притисне в калъпа си.

Живейте така, както Бог иска.

Наум бе сериозно притеснен. Отново бяха се подиграли на начина му на мислене.

Той седеше сам в стаята и разсъждаваше на глас:

– Не възприемат мислите и действията ми, защото съм християнин? Не, причината е в различните критерии.

Той започна нервно да крачи в стаята.

– Въпреки всичко не трябва да позволявам на света да ме притисне в собствения си калъп. Нужно ли е да имитирам начина им на мислене?

Наум поклати глава отрицателно.

– Техните разсъждения, метод на работа, стил и техника не пасват на Божия стандарт. Нужна ми е вътрешна промяна чрез обновен мисловен модел, който да демонстрира автентично богоподобие.

Наум осъзнаваше, че да живееш различно, означава да не мислиш, както тези, които не познават Бога.

– Исус не бе притиснат от тогава съществуващата система с целия си егоизъм. Животът Му бе изпълнен със служене на другите….

Наум разроши с ръка косата си и продължи монолога си:

– Нали и Словото казва да имаме това отношение, което имаше Исус Христос.

Най-накрая той стигна до следния извод:

– За да бъда истински служител на Бога, нужно е да се променя. Това, с което изпълвам ума си и давам на сърцето си, определя характера и качеството на живота ми.

Употребата на хартия за обличане от наша гледна точка изглежда доста странно, но китайците се предпазват с нея от ниските температури още от II век пр.н.е.

Не се знае точно кога хората от южните провинции са започнали да правят хартия от кората на хартиената черница, но ползата от добре начуканата кора на това дърво като средство за обличане е установена отдавна.

Вероятно, разградените влакна от кората на хартиената черница се използват скоро след изобретяването на хартията, паралелно с по-обичайната растителна основа конопа.

Сигурно е, че за най-ранното си предназначение хартията е изработвана от кората на това дърво.

Дали хартиените облекла са се късали лесно?

Очевидно дрехи, направени от хартия като съвременната, получена от дървесна каша, не са здрави. Но в онези времена са използвали значително по-устойчиви влакна. Хартията е била толкова здрава, че са я използвали за обущарски калъпи.

Хартиените дрехи топлели така добре, че понякога хората се оплаквали, че им е прекалено горещо. През зимата хартиените завеси запазвали топлината на леглата, а други по-тънки се използвали против комари.

Древната хартия е използвана не само за облекло, но и за направата на бойни доспехи.. Плисираните ризници направени от такава хартия били непробиваеми за острите стрели. Дори куршумите не били в състояние да пробият подобна хартиена броня. За това черпим сведения от разказа на Мао Юени от 1629 г.

Ако земята е влажна или вали дъжд, железните брони бързо ръждясвали и ставали безполезни. Освен това металните доспехи били много тежки и не можели да се носят продължително време. Най-подходящият избор за пехотинците били хартиените доспехи, примесени разумно с коприна и платно.

Ако хартията и платното са тънки, стрелите могат да проникнат в тях, а какво остава за куршумите. За това бойното снаряжение било подплатено с памук с дебелина 2 сантиметра, плисиран до дължината на коляното.

Не беше изложен на опасност от съдебно наказание. Бедността не беше надвиснала над него. Но ако се разкриеха някои обстоятелства, можеше да бъде презрян и щеше да стане позор за околните.

Ужасът да не бъде порицан изостряше паметта му. Силната памет принуждава човек да признае грешките си в миналото. Когато спомените засмърдят като отворена рана, миналото вече не е една отминала история, която може да се представи като подготовка за настоящето. Миналите грешки не са като обрулен плод от дърво. Те продължават да са пулсираща част от човека, която предизвиква тръпки, горчив вкус в устата и пристъпи на вина.

Съвсем нова форма беше придобило миналото му сега. Радостта беше изчезнала от живота му. Денем и нощем, без прекъсване, освен малка дрямка, спомените и страхът от предишният му живот се натрапваха пред очите му и той не виждаше нищо друго. Редуващите се външни и вътрешни събития се преплитаха. Дори и да се съсредоточеше само върху едното, другото не излизаше от съзнанието му.

Той отново се виждаше като млад човек в банка, с приятен характер, отзивчив и много добър в работата си. Тогава беше изявен млад член на калвинистка църква. Отново чуваше как го наричат „братко“. Виждаше се как говори на събранията. Спомни си, че възприемаше свещеническия пост като възможно жизнено поприще и проявяваше интерес към мисионерството. Това беше най-щастливия период от живота му. Би искал да се събуди и отново да се озове в онова време, а всичко останало да е само сън.

Малко хора се изявяваха като него по това време. Усещаше Божието водителство и виждаше признаците, че Бог го е създал с определена цел.

След това дойде промяната. Скоро беше поканен в един дом чието богатство се дължеше на преуспяваща търговия. Той усети нов повей. Мисълта, че е богоизбран, го подтикна към мисълта да обедини религиозните си заложби с успешния бизнес. Бизнесът се свеждаше до поддържане на заложна къща, преуспяваща по размах и печалба.

След запознаването с работата, той откри, че източник на изключителните печалби е безпрепятственото приемане на всякакви стоки, без строго документиране от къде идват.

Спомни си първите първите мигове, когато беше потресен от всичко това. Размислите върху тези неща доведоха до много молитва.

Бизнесът бе стабилен, с дълбоки корени, а печалбите бяха получавани от заблудени души. Къде беше границата?

Често си казваше: „Всевишния знае колко далече се намира моята душа от всичко това. Той разбира, че гледам на парите като средство да обработвам градината му“.

Метафори от подобен вид не липсваха в мислите му. Имаше и особени духовни преживявания, които го убеждаваха да запази работата си, като богоугодно дело.

Блясъкът на богатството се беше разкрил пред него, а потръпването стана някъде дълбоко в него. На него никога не му бе идвало на ум, че търговията има нещо общо със спасението на душите. И стана така, че той започна да води двойнствен живот. Бе убеден, че религиозната му дейност не бе несъвместима с поетата работа.

И сега, когато гледаше към миналото имаше същите доводи. Изминалите години ги бяха превърнали в плътна маса, претъпила нравствената чувствителност. Нещо повече. Сега, когато егоизмът се бе изострил, ала загубил вкуса си към наслада, душата му се изпълваше все повече със вяра, че прави всичко в името на Бога и е безразличен към собственото си облагодетелстване.

И все пак, ако можеше отново да се върне в младежката си нищета ….О, тогава би избрал да стане мисионер. Това за него беше истинското му призвание.

Вероятно има лицемери, които съвсем съзнателно парадират с вяра и чувство на преданост, за да заблудят света, но той не беше такъв. Той просто беше човек, чийто желания са по-силни от теоретичните му възгледи. Въпреки че с течение на времето беше съчетавал осъществяването на желанията си с възгледите си.

Благото, което би могъл да допринесе в името на Бога, през целия му живот, бе онзи маяк, давал насока на действията му. Че кой би могъл по-добре от него да използва парите и властта, която беше получил, от самия него? Кой може да се мери с него във възхвала за Божията воля? За него Божията воля беше нещо съвсем различно от неговата праведност. Тя налагаше да се разпознават враговете на Бога и да се използват само като оръжия на Божието дело или да се обезсилят, чрез лишаване от пари и влияние. Освен това, изгодно вложените пари в търговията, стават истински значими, когато се управляват от ръката на божи служител.

Всъщност подобни мисли не са по-малко свойствени за набожен човек, отколкото силните думи, прикриващи користни стремежи. Ако човек уповава на нещо друго, а не на собствената си алчност, неизбежно има съвест и ориентир, към който в общи линии се придържа. Този ориентир за него се свеждаше до служба на Божията воля: „Аз съм грешен и нищожен ….. само оръдие за употреба ,,,,. но нека бъда употребен“. Такъв беше калъпа, в който бе вкарал огромното си желание, да бъде значим и овластен.

А сега дойде мигът, когато възникна опасност този калъп да бъде напълно счупен и захвърлен.

Какво ли би станало ако с деянията, с които се бе примирил, за  да стане „по-силно оръдие“ на Бога, станеха повод да помръкне Божията слава? Ако това бе станало, той ще бъде изгонен от храма, като човек със съмнителни пожертвувания.

Странно и противоречиво е битието на човека. Тоя, който си мисли, че го е разбрал и е прогледнал в него до дъно, за да го вмести в един калъп, общ за всички хора, бърка. Някой човек премисля всяка своя стъпка, претегля предварително всяко свое действие, напряга всичкото си внимание, за да се опази от примките, които „неведоми“ сили поставят на пътя му, и на края пак пада в капана им.
А друг човек върви безгрижно по житейските си път, нехае, не се взира на всяка крачка, радва се на хубавото, не си трови душата с мисли за разни сили и пак стига жив и здрав там, за където е тръгнал.
Защо стават тия работи веднъж така, а друг път иначе?  И кой е тоя човек, дето ще знае? Ако има такъв човек, който да знае, той не ще да е такъв, а ще е самият Бог, слязъл между хората и предрешен по человечески.