Евлоги свърши със сандвича и смачка салфетката.

– Смяташ, че това е опит на тази групировка да се добере до радиоактивните материали, за да си направят бомба? – попита Евелина.

– Какво друго може да бъде? – вдигна рамене Евлоги. – Знаем, че от година искат да се доберат до тях. Никой не очаква, че може да намери хранилище с природен  плутоний. Единствения шанс е да използват нечие откритие в тази насока.

– Това е терористично оръжие. При експлозията му ще загинат много повече хора, в сравнение с тези, които ще се разболеят от лъчева болест, – скочи Камен.

– Само да се спомене за радиоактивно замърсяване и ще настъпи паника в цялата страна, – засмя се Димо. – Спомняте ли си какво стана с антракса? Хората тичаха да се запасяват с лекарство против него.

– За съжаление, – обади се отново Евлоги, – конкуренцията при медиите ги принуждава да използват сплашване, за да продават място за реклама. История за атака с атомна бомба, ще накара пресата да влеят чувство на обреченост, а това ще помогне на терористите да всеят страх.

– Трябва да знаете, че медиите не са независими, – подхвърли Камен. – не става дума за влияние от една или друга партия, което да унищожи обективността им. Собственият ни консуматорки манталитет допусна медиите да се кооперират с търговците за реклама на какво ли не.

– Има редактори и директори на новинарски емисии, – започна да обяснява Димо, – които с нетърпение очакват терористична акция, самолетна катастрофа или убийство на известна личност, за да надуят тиражите и да вдигнат цените на рекламата.

–  Докато рекламодателите субсидират медиите,  – засмя се Евлоги, – пресата винаги ще търси негативното.

– Тогава каква е алтернативата? – попита Евелина. – Там, където държавата  се меси в новините, хората не получат нищо друго освен пропаганда.

– Не знам, – призна Евлоги. – Ядосвам се, че когато няма истински новини за отразяване, медиите търсят просто да всеят някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото този младеж е по-важен от другите, а защото подробностите около смъртта му подхранват нечии интереси.

– Звучи доста брутално, – отбеляза Димо, – но не мога да го отрека.

– Всичко това е толкова тъжно, как хората не могат да го осъзнаят? – гласът на Евелина звучеше безпомощно.

Каквото и да коментираха, фактите бяха налице. Едни дърпат конците, други ги подкрепят, а останалите трябва да търпят и да се съгласяват.

Вярата е визуализиране на бъдещето. Тя е сигурна, преди да го види.

Много хора казват: „Ще го повярвам, когато го видя!“ Бог казва точно обратното: „Ще го видите, когато го повярвате.“ Има много неща в живота, за които трябва да повярваме, преди да ги видим.

През 1960, руснаците изпратиха първия космонавт в космоса. Той обиколи земята и когато се върна каза: „Стигнах небесата, поогледах се за Бога и не го видях никъде. Следователно няма Бог „.

Около шест месеца по-късно, Джон Глен излетя в космоса, обиколи земята три пъти и когато се върна каза: „Видях Бога навсякъде! Видях славата Му в галактиката. Видях великолепието Му във Вселената. Видях Неговото величие в звездите. “

Кой от тях е прав? И двамата са били прави. Исус каза: „….ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство“. Преди да се трансформирате духовно в живота си, вие ще бъдете тесногръди и няма да видите това, което Бог иска да направи в живота ви.

Вернер фон Браун, бащата на атомното движението е казал: „Никога не е имало голямо постижение в историята без вяра.“

Това е вяра, когато архитект проектира сграда, тъй като вярва, че това може да стане. Скулпторът или художникът вярват, че може единият да нарисува картина, а другият да извае скулптурата. Учения вярваме, че можем да се изпрати човек на Луната и то става. Трябва първо да повярваме, преди да го видим. Това е универсален принцип на живота.

Камъните вградени в стената на едно здание разказаха следната история:

– Ние идваме от далечни страни, планини и скали. Огънят и водата векове са работили върху нас, но под тяхното въздействие ние станахме здрави и яки.

Хората направиха от нас жилища, в които се родиха и израснаха деца им. Тук те страдаха, радваха се, намериха покой и защита. И тук те научиха урока даден от нашия и техния Творец.

Много неща трябваше да преживеем, преди да станем това, което сме сега.

Барутът разкъсваше сърцата ни, кирките ни смачкваха и пробиваха. Струваше ни се, че те правят това без някаква цел и необходимост, когато се търкаляхме като грозни блокове на кариерата.

Но постепенно ни изглаждаха. По някои от нас мина много тънък резец, който отделяше грубите ръбове.

Сега ние сме в завършеният си вид, намираме се на предназначените  ни места и изпълняваме своето служение.

Така завършиха разказа си камъните.

Ние също се намираме на кариера, но в още незавършен вид. Предназначени сме за много по-съвършено здание.

И ще дойде ден, когато не човешки ръце ще ни вложат в стените, като живи камъни в небесния храм.

Елена стигна кръстовището и вече виждаше сградата, в която се намираше малката ѝ стаичка, когато чу зад себе си стъпки.

Изведнъж пред нея застана мъж. Елена уплашено отстъпи, но когато мъжът свали шапката си и ѝ се усмихна, тя го позна.

– Уплашихте ме, – извика възмутено Елена.

– Просто исках да ви видя, – виновно каза Стоян.

– Защо се закачате с мен, – смръщи вежди Елена, – навярно ви очаква …. жена ви у дома.

– Великия владетел Монгаг чака принцесата си Миранда, – каза Стоян.

– Монгаг ли? Какъв е този владетел? Нищо не съм чувала за него.

– Нима не познавате най-пламенния си обожател.

Преди да му се скара, той започна да разказва оживено:

– Палатът на владетеля Монгаг се издигал в пустинята на тъгата. Там кладенците били пълни със солени сълзи и владетелят страдал непрекъснато от жажда, въпреки че непрекъснато пиел от тях. Само една усмивка можела да го освободи от това проклятие. Шутовете напразно се мъчели да го развеселят. Дори прославеният магьосник Крокар не могъл да го отърве от тъгата му.

– Нима в палата му не е имало красиви девойки? – засмя се Елена. – Горките те!

– Бедният Монгаг! – възрази Стоян и направи такава гримаса сякаш той беше този владетел, който тъгуваше, но после се съвзе и продължи. – Един ден на портите почукала прекрасна принцеса. Тя се казвала Миранда. Идвала от най-далечния край на владенията на Монгаг. Косата ѝ греела като пламък. Тя носела със себе си съд с топъл шоколад. Това било лекарство изпратено за владетеля от нейна роднина. Когато вкусил от шоколада, тъгата на владетелят изчезнала и очите му заблестели. Но по-сладко от шоколада било очарованието на принцесата.

– Чудно, – повдигна вежди Елена, – как шоколадът е бил топъл щом принцесата е идвало от толкова далече? Как го е запазила?

– О, забравих да ви кажа, че тя носела съда на главата си. Пламъците на косите ѝ запазили шоколада топъл през целия път.

Елена избухна в смях. В тази история нищо не беше вярно, но тя бе готова да го слуша с часове. Може би защото гласът му бе приятен или може би историята много ѝ харесваше.

– Не вярвам на нито една ваша дума! – възкликна Елена.

– Нима смятате, че измислените неща не се случват в действителност? Представете си, че всичко това се е случило с тази принцеса. Нима не е чудесно?!

Елена наведе смутено глава.

– Наблюдавах те как се смеете и как слушате, – каза Стоян. – Вие забравяте за себе си, завиждам ви за тази способност. Ще ми помогнете ли и аз да мога така.

– Моля ви, – прошепна Елена, – не ми говорете така господин Монгаг.

Стоян трепна:

– Как ме нарекохте?

Изведнъж очите му станаха безкрайно тъжни. Стоян се отдалечи от нея, без да ѝ каже дори довиждане, но изведнъж се обърна и ѝ изпрати въздушна целувка.

Елена имаше чувството, че е пияна. Улицата бе пуста.

– Дали това не бе сън, – прошепна уплашено Елена.

Мексиканските археолози от Националния институт по антропология и история са направили изненадващо откритие в близост до храма на ацтеките Темпло Майор в Мексико.

Те са намерили стена от човешки черепи. Черепите били разположени в кръг. Всички били свързани помежду си с хоросан. Черепите са подредени така, че всички да гледат в центъра.

Какво е имало в средата не се знае, тъй като стената е била подложена на разрушение преди няколко века.

Учените са преброили в стената 35 черепа. Възможно е, в долните слоеве да има още повече.

Основно черепите са на мъже, но има такива на жени и деца.

По време на разкопките археолозите открили също няколко фрагмента от бял травертин, 21 медни камбана и нефритени мъниста.