Люси дойде до баща си, дръпна го за ръката и попита:

– Татко, какво означава да прегърнеш живота? Това включва ли и хората, които ни вгорчават всичко?

Бащата се усмихна и отговори:

– Такива хора наричаме „строители на характера“. Можем да негодуваме, че са в живота ни, но без тях никога нямаше да се доближим до това, което Бог иска за нас.

– Но те са толкова …, – възрази Люси и размаха ръце.

– Те са дар от Бога. Погледни характера, който си развила до сега. Ти нямаше да достигнеш до там, ако тези хора са били мили с теб.

– Ох, с тях е толкова трудно, – въздъхна Люси.

Бащата прегърна дъщеря си и нежно ѝ каза:

– Колкото по-голямо е предизвикателството, толкова повече Бог действа за нашата промяна. Трудните неща и хора съставляват историите на живота ни по начин, който носи почит на Господа.

– Но аз не ги искам, – намръщи се Люси и тропна с крак.

– Мярката за човека не е в комфорт и удобство, а в моменти на предизвикателства и противоречия.

Люси не бе много съгласна, но щом го казва баща ѝ, тя го приемаше за истина.

Камбаните биеха. Коледари на групи обикаляха домовете.

Магазините бяха претъпкани от хора

– Пак са задръстили магазина за хранителни стоки? – мърмореше сърдит чичко, носещ две големи торби пълно с какво ли не.

– Е, Коледа е, – усмихна му се жена на средна възраст.

Едно младо момче бе спряло поглед на сцената с бебето в обора, намерила място в центъра на града, където бяха по-големите магазини и заведения.

То попита:

– Какво му е на бебето в яслите? Кое е то? Какво общо има раждането му с мен?

Един старец се приближи до младежа и започна да му разказва Рождественската история за раждането на Исус.

– Бог винаги е до нас и с нас, – добави старецът. – Ние може да Го забравим, но Бог никога няма да ни забрави. За това се нарече Емануил — Бог с нас!

Пенчо седеше на прага на къщата си и гледаше минаващите хора. До него дойде Стоимен и го подкачи:

– Какво си се умислил?

– В днешно време е трудно да намериш сигурност, – изпъшка Пенчо.

Стоимен се усмихна:

– Тия дни се натъкнах на две съобщения. И двете говореха за едно и също нещо, но толкова много се различаваха, че се чудех на какво да вярвам.

– Те са гледали от различен ъгъл, – поясни Пенчо, – в зависимост от това, кой каква сметка има.

– Така си е, – сбърчи нос Стоимен, – всеки ден се лутаме в тези фалшиви новини и различни гледни точки. Ако можеше да се намери нещо сигурно и то да е вярно, това би било друга работа.

– Погледни младите, – поклати глава Пенчо, – днес технологиите им дават възможност да живеят във фантастичен свят. Разхождат се като аватари във виртуален свят. Избират си тип създание, с какво да бъде облечено, какви сили да притежава и всичко това без никакви последствия в реалния живот.

– Нищо чудно, че е така привлекателно.

– Ето, по същия начин , човек може да се почувства в днешните празници, щастлив и измислен свят на дядо Коледа, елени, Снежанка, джуджета … и на всичко това се наслаждават.

Стоимен махна с ръка:

– Коледа е сладникава измислица, която ни кара да се чувстваме по-добре в студеното време. Тя ни позволява да бягаме от реалността и ни дава фалшива терапия на дребно.

– Да, но библейската история не е такава, – заяви Пенчо. – Исус напълно изпълнява пророчествата изречени преди толкова много години за Него.

– Ясно е като бял ден, че Исус Христос не е като Дядо Коледа, – плесна с ръце Стоимен.

Пенчо повдигна вежди и каза:

– Един ден всеки един от нас ще се изправи лице в лице с Истината, ще застане пред Исус. Когато умрем или когато Той се завърне, няма да има смисъл, да се опитваме, да избягаме в един измислен свят.

– Това ще бъде един страхотен ден, – изкашля се Стоимен, – но може би и плашещ.

– За това трябва да сме готови да се срещнем с Истината, – дебело подчерта Пенчо.

– Колко е хубаво да намериш сигурност – възторжено произнесе Стоимен. – Тя е само в Исус Христос.

Тодор бе добър фотограф. Той обичаше студеното време.

– Как можеш да обичаш такова време? – попитаха го веднъж.

– Студът означава ясно небе, – обясняваше той, – а това може да отвори прозорец към прекрасното!

– И все пак, едва ли ти харесва студът? – настояваха на своето питащите.

Тодор бе имал възможност да обиколи Аляска. Много от снимките му от там са посветени на светлинно шоу на Земята, така нареченото северното сияние.

– Ако някога сте виждали тази преливаща се светлина да танцува в небесата, ще разберете защо, – усмихна се Тодор.

Дядо Крум не се стърпя и се обади:

– Светлината не е само в северно явление…..

– Че какво друго? – прекъсна го някой от нетърпеливите.

– Йоан в Евангелието си прескача Рождественската история и направо отива при Този, Който донесе истинската светлина на всички. Освен това, когато описва небесния град казва за него:“града няма нужда от слънце или луна, защото Божията слава осветява града и Агнето е неговата светлина“. Там няма да има нощ нито светилници или слънце, защото Господ Бог ще ги осветява.

Мъжете се умълчаха, а старецът възторжено продължи:

– Тъй като с живота си отразяваме тази светлина на света, ние отваряме прозорец към прекрасното.

Веселин плесна с ръце:

– В историята за Адам и Ева в Библията никъде не пише, че забраненият плод е ябълка. Защо всички са възприели, че това е така?

Васко се засмя:

– За сметка на това срещаме ябълката, когато четем „Песен на песните“.

– Не съм забелязал, – призна си Веселин.

– Тя е описана като дърво и като плод, – обясни Васко. – нейните качества са сравнени с тези на възлюбения от годеницата си млад мъж.

– Интересно, – замислено каза Веселин. – Трябва да прегледам тези места в „Песен на песните“.

– За младата жена любимият ѝ се отличава от останалите, – продължи Васко. Защото има, както ябълковото дърво желана сянка и сладък плод.

– Може би тези неща символизират нещо за характерът на годеникът, – предположи Веселин.

– Така е, – съгласи се Васко. – Сянката на дървото говори за жадуваните от жената грижа и спокойствие, които тя намира у възлюбения си. Освен закрила ябълката дава и плод, който носи сладост, а това е радостта от споделената любов.

– До сега не бях се замислял, – поклати глава Веселин, – че чрез една обикновена ябълка може да се представи любовта между съпруг и съпруга.

– Няма обикновени и случайни неща, – махна с ръка Васко, – всяко нещо си има своето време и своето място, както Творецът го е замислил.