Михаил бе седнал до баща си. Двамата разговаряха.

– Татко, нали Юда е прекарал три години с Исус. Той е видял как изцерява и възкресява мъртви. Слушал бе думите Му. Защо го предаде?

– Може би заради собствената си зависимост, – тъжно каза бащата.

– Зависимост? – повдигна вежди учудено Михаил.

– Склонност, която никога не е успял да надмогне.

– Какво не е могъл да надмогне? – продължи да пита Михаил.

– Юда е отговарял за касата с пари и е било известно сред учениците, че Юда често крадял по малко от ковчежето, което било предвидено за споделяне, – обясни бащата.

– Защо не е отнесъл тази си слабост при Исус? – последва нов въпрос.

– Защото Юда се е доверявал на това, което вижда, а не е ходил с вяра. Всяка зависимост подтиква към грешни избори, от които човек после се срамува, а това води само до съжаление и чувство за вина.

– И сатана веднага ще се възползва, – усмихна се Михаил.

– По-добре направи правилния избор, а не като Юда, – посъветва го баща му. – Отиди при Исус. Помоли Го за прошка и сила. И ще се удивиш как това ще промени края на твоята история!

Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

Преди години Михаил последва призива на Господа и реши да се посвети на мисионерска работа, достигайки групи хора, които никога не са чули Евангелието.

Той вярваше:

– Бог ме е призовал в това служение.

Случи се така, че по пътя към една от тези групи, самолета се разби и Михаил не стигна до крайната цел.

Минаха години.

Друг мисионер откри активна група вярващи в същия отдалечен район.

Той се срещна с тях и ги попита:

– Как сте приели Исус Христос за свой Господ и Спасител?

Ловната група от местните жители разказа следната интересна история:

– Ние открихме катастрофирал самолет. Сред останките му намерихме Библия на млад мисионер, която бе написана на нашия език. След като я прочетохме, повярвахме в Христовото Евангелие.

Така тази не достигната общност бе изведена от тъмнината към светлината.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Павел бе напрегнат. Той бе споделил с приятели, че видял как ескимоси убиват вълк.

Когато някои от тях чуха това, настояваха:

– Разкажи ни. Изглежда, да е доста интересно.

Павел потръпваше при спомена, но не можеше да се отметне.

За да се освободи от натрапчивото желание на приятелите си с неохота започна:

– Ескимосът намазва ножа си с животинска кръв и го оставя да замръзне. Добавя се още един слой кръв, след това още един, докато острието се скрие напълно.

Всички мълчаха и слушаха внимателно, само Симо, както винаги бързаше:

– А после?

– Остави го да разказва, – сръгаха Симо.

– Ловецът забива ножа си в земята с острието нагоре. Вълкът следва миризмата, намира източника и ……. започва да ближе, – продължи Павел, виждайки неприятната картина пред себе си. …… Възбудено от вкуса, той облизва окървавеното острие прогресивно по-бързо и по-силно. ….. Не забелязва откритото острие, което пронизва собствения му език, …… нито че сега консумира собствената си топла кръв.

– Е, той жадува за още повече, – отново се обади Симо.

Този път никой не се обади, нито реагира на думите на бързака.

– …… и така, докато падне мъртъв, – завърши с тъга Павел.

Всички мълчаха потресени.

Мълчанието бе нарушено от бай Манол:

– Жалко за вълка!

И малко по-спокойно разясни:

– Това е една ужасна история, но трогателна илюстрация за това как ние също сме в опасност да бъдем погълнати от собствените си страсти.

Младежите се съгласиха.