Един от номерата на повечето от жените е, че уж не забелязват впечатлението, което правят на другите. Една от тях бе Надя. Тя имаше много „номера“, но накрая човек започва несъзнателно да вярва в нейната естественост и непосредственост.

Надя успяваше да внуши на всеки необходимите мисли, така че да постигне, това, което си е наумила. Гласът ѝ беше хипнотизиращ. Тя говореше уверено и убедително. Думите ѝ се лееха като ручей.

Отгоре на всичко пееше много хубаво. Когато я молеха да изпее нещо, казваше:

– Гласът ми не е нещо особено, но пея от сърце.

Почти нямаше песен, чийто думи да не знаеше. Когато се мъчеха да си спомнят за някой позабравен текст, все тя се сещаше.

Характерно за Надя бе, че обичаше да прави обобщения:

– Жените със сведени клепачи са потайни. Те са като лампа с подрязан фитил. Ако те погледнат, карат душата ти от вътре да пламне.

За друга подигравателно ще подхвърли:

– Ниска е като храст, но има още много под земята.

Ако разговаряше с такава жена казваше:

– Не я гледайте, че е такава мъничка! Такива лесно се носят. Те най-добре оценява мъжките прегръдки.

Един път казваше едно, друг път друго, но хората я оправдаваха помежду си:

– Няма значение, че това, което казва може да не е вярно, по-важното е хората да са щастливи. Пък и някои истини могат да ти вгорчат живота.

За личния ѝ живот никой нищо не знаеше. Хората охотно споделяха своите мъки и терзания с нея, но за своя живот тя не говореше.

Край нея бе винаги шумно и весело. Доброто ѝ настроение се предаваше на околните, а смехът ѝ бе заразителен. В нейно присъствие животът ставаше по-лек, за това навсякъде бе желан гост.

Лесно се сприятеляваше, намираше теми за разговор със всеки. Винаги вървеше усмихната  и човек не можеше да не ѝ отговори със същото.

Накратко казано Надя беше пълна с живот.

Доктор Маринов постояно мъкнеше дъщеря си Дина по целия свят. Той изследваше руини, гробници, саркофази, ….., а това запали у дъщеря му любов към археологията.

Маринов беше починал, но имаше една особена страст. До края на живота си издирваше Ноевия ковчег. Сега Дина ровеше из бележките и дневниците му и продължаваше делото му.

– Ноев ковчег ли? – по устните на Николай заигра присмехулна усмивка.

Той скоро се бе запознал с Дина. Знаеше за страстта на Маринов, но много се изненада, когато Дина реши да продължи изследването на баща си в тази насока.

Николай беше инженер по професия и вярваше само в практиката и собствените си очи.

– Ти не вярваш ли, че Ноевият ковчег е съществувал? – попита го Дина.

– Аз съм скептик и не вярвам в подобни измишльотини, – каза Николай.

– Но за него пише ……

– Не ставай смешна! – прекъсна я Николай. – Как може кораб дълъг 140 метра да побере по два екземпляра от всички животни в света.

– Много хора вярват във всяка дума написана в Библията, – подчерта Дина.

– Но това е невъзможно, – обхвана с ръце  главата си Николай. – Тогава дървото е било единствения материал, от който са правели корабите. Това е било преди шест хиляди години, до сега отдавна би трябвало да е изгнил. Най-големият дървен кораб, който е правен някога е фрегатата „Дъндърбърг“ и тя е имала дължина 115 метра.

Дина го погледна с недоверие.

– Да не би знаеш абсолютно всичко, ходеща енциклопедио?

– За нещата, които не знам се ровя в Интернет и чета, – предизвикателно се захили Николай.

– Нима знаеш толкова много за този Ковчег, че имаш дързостта да спориш по въпроса?

– От инженерна гледна точка конструкцията на такъв кораб, направен само от дърво и с такива огромни размери би се разпаднала. Без железни рамки и вътрешни обкови, плавателен съд с размерите на Ноевия ковчег би се огънал като гума и в него от много места би протекла вода. Да не говорим как би му повлиял катаклизъм като Потопа. Вълните щяха да прекършат корпуса му и той щеше да потъне за броени минути.

– Е, може размерите му да не са точно описани в Библията, – не отстъпваше Дина.

– Размерът е само един от проблемите, – махна с ръка Николай. – Знаеш ли колко време гние дървото?

– В пустинни климат на Египет хиляда години, – това Дина знаеше защото бе участвала в откриването на дървени изделия в египетските гробници.

– А ако има много дъждове?

– Ако се поддържа дървото добре няколко стотин години.

– Именно, – натърти Николай, – според преданието Ноевият ковчег  е спрял на планината Арарат, а там има изобилни валежи. Виж, дървените хамбари след сто години се срутват, а след това изгниват. И какво следва от това? От Ковчега не е останала никаква следа.

– Познавам всички аргументи, които са против Ноевия ковчег, но аз вярвам, че той е съществувал, – каза спокойно Дина.

– Ти си сляпа за истината, – смръщи вежди Николай. – Помисли си само, в света има над тридесет милиона биологични видове, което означава, че товаренето на Ковчега, за да завърши за седем дни, е ставало със скорост 50 чифта животни за секунда. И ако приемем, че такъв плавателен съд ги е побрал всичките, излиза, че той е бил много по-голям по размери.

Дина вярваше в Библията и всичко описано в нея. Това, че някой сравнява днешните немощни технологии, дело на хора с възможностите на Бог си беше вече негов проблем.

– Ами количеството храна? – Николай продължи да сипе нови аргументи, насърчен от мълчанието на Дина. – Само един слон изяжда 70 килограма храна на ден. Ако имаме два азиатски и два африкански слона за 40 дни ще им са необходими 12 тона храна. Прибави към тях носорози, хипопотами, коне, крави и хиляди други животни. Освен това, осем човека не могат да хранят и да чистят на толкова много животни……

– Знам че си наясно с някои от аргументите против библейската интерпретация, – каза спокойно Дина, – но баща ми не е единствения, който издирва Ноевия ковчег, а това говори, че той все пак е съществувал.

Николай вдигна безнадеждно рамене и остави Дина да довърши работата си.

Един човек отишъл в наварския град Сан Мартин де Ункс. Там потърсил жената, която държала ключовете на красива старинна църква в романски стил.

Тя била така любезна, че се изкачила по стръмните и тесни стълби на храма и го отворила.

Тъмнината и тишината там развълнували човека. Той се оплакал на жената:

– Вън е обяд, а красивите стенописи на стените не могат да се видят.

– Те се виждат само на зазоряване, – казала тя. – Легендата разказва, че строителите на катедралата  са искали да ни внушат една важна истина. За да се изяви пред нас Господ в цялата Си слава, избира определен час за това.

Християните имат само един авторитет, един компас и това е Божието Слово.

Сред хилядите гласове, които предлагат своята истина и претендират за власт, един тих Глас ще ни каже самата истина.

Какъв е този Глас? Това е писаното Слово, дадено ни от Бога, за да знаем в какво да вярваме и как да живеем.

Както казва псалмопевецът : „Изясняването на Твоето слово просвещава, Вразумява простите“.

В писмо до свой приятел Ейбрахам Линкълн е написал: „От четенето на Библията имам голяма полза. Ако обогатиш ума си със съдържанието на тази Книга, възприемеш я със вяра, то непременно ще живееш достойно и ще срещнеш смъртта почтено“.

„Ако искаш смелост, – писал е Джон Бънян, – препрочитай Божиите обещания в Библията“.

Мартин Лютер е казал: „В Писанията всяка малка маргаритка се превръща в цъфтяща поляна“.

Библията е нашият верен наставник в този грешен свят. А ти вслушваш ли се в нейните инструкции и наставления?

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.