Синагогата бе тиха. Свитъкът бе отворен.

Исус стоеше. Четеше познати думи:

– Духът на Господа е на Мене, Защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите. Да пусна на свобода угнетените. Да проглася благоприятната Господна година.

И като затвори книгата, върна я на служителя и седна.

Очите на всички в синагогата бяха вперени в Него.

Спокойно с власт Той каза:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

В този момент пророчеството стана присъствие. Обещанието прие плът. Това не бе вече само бъдеща надежда, а жива реалност.

Векове наред Израел чакаше тези думи да оживеят. Те познаваха добре пророчеството: добри новини за бедните, изцеление за съкрушените сърца, свобода за пленниците и възстановяване на зрението на слепите.

Мнозина предполагаха, че изпълнението ще дойде чрез власт, позиция или политическо спасение, но Исус им разкриваше нещо по-дълбоко.

Изпълнението на това обещание не идва със сила, а със състрадание.

Исус обяви за Себе Си:

– Духът Господен е върху Мен.
Това не бе хвалба, нито символичен език.

Всичко, което Исая бе предвидил, бе въплътено в Христос.

Където Исая говореше за освобождение, Исус носеше избавление.

Исая обещаваше изцеление, Исус докосваше рани.

Исая провъзгласи благодат, Исус разпространяваше благодат.

Поразителното е как Исус завърши четенето си. Той спря преди „деня на отмъщението на нашия Бог“.

Тази пауза бе умишлена.

Тя разкриваше сърцевината на Неговото първо пришествие. Не съд, а спасение. Не осъждане, а възстановяване.

Чрез Исус Бог се навеждаше към човечеството с милост. Вратата на благодатта бе широко отворена.

Спасението не е абстрактно.

Исус не просто освобождава хората от обстоятелствата, а от пленничеството, обвързано с идентичността им.

Бедните получават достойнство. Съкрушените получават надежда. Пленниците откриват, че са видени и познати.

Изпълнението не е само за променени условия, а за промяна на сърца.

Изпълнението изисква отговор.

За нас днес пророчеството изказано от Исая означава следното:

– Каквото е счупено, не е извън изкуплението. Каквото е вързано, не е извън свободата. Изпълнението не е просто историческо, то е продължаващо. Христос продължава да изпълнява това Писание в животи, предадени на Него.

Спрете и се вслушайте отново в Неговите думи:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

Днес надеждата е налице и се предлага свобода.

Днес Исус стои пред вас, не като далечно пророчество, а като жив Спасител.

Сашо бе взел един бадем в ръката си и го разглеждаше внимателно.

– Знаеш ли как наричат бадемовото дърво? – попита го сестра му Милка.

Сашо само повдигна рамене.

– Ранобудно дърво, – отговори си сама Милка.

– Блазе му, – усмихна се Сашо. – Сигурно става много рано, а пък на мен сутрин най-много ми се спи.

– Не, не става дума за ставане сутрин, – размаха ръце Милка. – В Израел то се събужда от зимния си сън още през януари, сякаш бърза да даде плодовете си преди всички останали.

– Интересно, не знаех, – Сашо само повдигна вежди.

– Освен това, думата бадем на иврит звучи като глагола „бързам“, – добави Милка. – Спомняш ли си какво бе първото видение, което Еремия получи, когато Бог го издигна за „пророк на народите“, а той беше още дете?

– Клонка от бадемово дърво, – този път Сашо знаеше отговора.

Милка побърза да поясни това видение на брат си:

– Бог му казва: „Аз бързам да изпълня Словото Си“. Точно както бадемовото дърво „бърза“ да даде плодовете си на хората, така и Бог бърза да изпълни Словото, което е изговорил.

– Дано Божието бързане, не е като човешкото, – ухили се Сашо.

– Не е, – плесна с ръце Милка. – Изпълнението на Словото Му отнема много години, десетилетия и дори векове.

– Защо Бог толкова се бави? – попита Сашо. – Понякога толкова ми се е искало да стане нещо, че правя всичко възможно, да забързам нещата, но не става.

– Има си Божие време за всичко, – важно оповести Милка.

Крум дръпна майка си за ръката и я попита:

– Мамо, какво е ситимово дърво?

– То е вид акация с много красиви цветове, – поясни майката.

– А тук има ли го?

– Не. Ситимовото дърво е било едно от малкото видове дървета, растящи в пустинните райони близо до Израел. Освен това то е плътно и изключително здраво, което го прави чудесно за всякакъв вид дървени конструкции.

– Щом е толкова издържливо, значи не гние, – ококори очи Крум.

– Много си досетлив, – засмя се майката. – Дървото отлага в сърцевината си много отпадъчни вещества, така наречените консерванти. Те правят дървесината неприятна за насекоми и ѝ помагат да бъде плътна и трудна за проникване на вода и други агенти на гниене.

– Какво чудно дърво, – възкликна Крум.

– А знаеш ли каква важна роля му е била отредена? – попита майката.

– Роля? – Крум повдигна вежди.

– Ситимовото дърво често се споменава във връзка с изграждането на скинията. От голямо значение е използването му и при изграждането на ковчега на завета. Помисли си само, скинията е използвана през следващите четиристотин години до построеният от цар Соломон храм в Йерусалим, а ковчегът остава решаваща част от еврейското поклонение до разрушаването на храма от вавилонците векове по-късно.

– О, това наистина е важна роля, – съгласи се Крум.

Камарата на общините беше бомбардирана през Втората световна война.

Министър-председателят Уинстън Чърчил каза в парламента:

– Трябва да я възстановят според оригиналния ѝ проект. Нужно е, да бъде продълговата, а не полукръгла, позволяваща на политиците да се „движат около центъра“.

Това запази партийната система, където левите и десните се изправиха един срещу друг.

Чърчил тогава отбеляза:

– Ние оформяме нашите сгради и те оформят нас.

Бог не ни дава подробни инструкции за нашето място за поклонение, както направи с Израел. Нашето поклонение е не по-малко жизнено важно.

Самото ни същество трябва да бъде скиния, отделена за Него, за да живее в нея.

Нека всичко, което правим, ни напомня кой е Той.

Спокойните нощи в Израел се редуват с нападения и стълкновения от страна на нежелаещите да приемат евреите в тази земя.

Тази вечер бе тиха. Безброй звезди осветяваха тъмния свод.

Йосия и Ефрем охраняваха спящите от арабски удар. Те ясно осъзнаваха своята отговорност и очите им зорко следяха всяко малко раздвижване в мрака.

Йосия приближи Ефрем и тихо прошепна:

– Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

– Ако зная отговора, да, – кимна Ефрем.

– Виж, – започна малко нерешително и боязливо Йосия, – в древните времена месните жители не са имали нищо против Авраам и семейството му да се заселят тук, а днес арабите воюват с нас. Защо е така?

Ефрем въздъхна дълбоко, замисли се за минута две, а след това прошепна на Йосия:

– Много е просто.

Запитаният леко повдигна рамене и леко се усмихна, а Йосия още по-настойчиво погледна събрата си. Очите му от напрежение щяха да изскочат от орбитите си.

– Авраам се е позовал на Божите обещания, а не на пълномощията на Организацията на обединените нации (ООН)

– Каква е тази организация? – попита Йосия.

– Това е международна институция, обединяваща 193 страни, които работят за междудържавния мир и сигурност, развиване на приятелски отношения и подкрепят социалния напредък, повишаването на жизнения стандарт и човешките права, – обясни Ефрем.

Двамата още дълго крачеха в светлата нощ, всеки потънал в мислите си.

Ефрем от време на време клатеше глава и си мислеше: „Така ли е или Ефрем се шегува?“