Самият псевдоним означава, че този човек е имал див и безразсъден характер.

Той имал репутацията на честен човек, герой от войната, разузнавач и съдия изпълнител.

По-голямата част от живота си Хикок прекарал, борейки се против престъпленията и несправедливостите.

Но същевременно е бил запален играч, буквално фанатик на картите. Особено много предпочитал покера.

Когато виждал, че го лъжат, Бил изваждал ножа и пистолета си и призовавал измамника на дуел, като казвал: „вземи банката“.

За съжаление , Хикок бил убит по време на една партия на покер. Той въпреки своите навици седнал с гръб към вратата и група конспиратори, които се прокраднали незабележимо, го убили с директен изстрел в главата.

Смъртта настъпила мигновено. В ръката си тогава държал комбинация от два аса и две осмици, която влязла в речника на покера като „ръката на мъртвеца“.

Говори се, че Хикок имал много врагове, включително и генерал Джеймс Лейн. Срещу него Бил се борел, настоявайки за премахването на робството в южната част на страната.

Поредната среща на стари приятели. В кафенето бе топло, но задушно. Въпреки всичко Павел и Симо не се отказаха от намерението си и седнаха на една маса.

– Интересен човек си, – нетърпеливо започна Симо, – признаваш любовта и свободата, но защо смяташ политиката за вредна?

– Тя води до конфликти, война, унищожение, … Нима на човек не му стигат недостатъците и болестите?

– Трудът и бизнеса са необходимост, чрез тях човек живее. Е, понякога му се налага да излъже, за да спечели.

– Да бе, – махна с ръка Павел, – всеки измамник може да продаде поредния боклук на някой наивник. Хората не трябва да купуват лъжи! В стойността на продукта са включени материалите и вложеният труд.

– Добре де, може би имаш право, – някак неохотно се съгласи Симо. – Сега погледни от другата страна. Всяка жива твар произвежда отпадък, боклук. И това става, без значение  на колко удобства се наслаждаваш. Какво да ги правим тези отпадъци?

– Много малко хора знаят, какво богатство се крие в тях. Дори и най-отвратителните и миризливи екскременти могат да е впрегнат в работа. Но това не е работа за малоумници.

– Виж, приятелю, позорът е мерило за стойността на труда. Ние и с него се злоупотребява и не можем да се защитим. Ето вземи студената и топлата вода, които получаваме от природни източници. И те са ни дадени, за да живеем добре. А тези, които измислят работата, и предлагат този комфорт, сякаш те го произвеждат.

– Е, утре могат да ни продадат и въздуха, които дишаме. Защото го има и е жизнено необходим. Това е драма за съвременното човечество.

– „Обслужващите“ ни бизнесмени колко плащат за даровете на природата?

– Човек е алчен, захапе ли веднъж кокала не го пуска вече.

– Липсва ни възпитание и морал. Този, който заплаща със заграбеното от природата е престъпник. Нима могат да умират дечица поради липса на вода и топлина?

– В страната ни се убиват за пари, но дори да гръмнат някой и друг милионер бедните ще си останат бедни. Ще свалиш един политик понеже граби, но ще го за мени друг, който е по-гладен и от него.

– Най-слабата държава е по-силна от най-наглата мафия. Но в страната ни искат да има организирана престъпност, защото се хранят от сенчестата ѝ икономика.

– Политиката прави хората бедни, ако краде от работещите за себе си повече, отколкото е разрешено по закон. На какво мислиш се дължи корупцията? На това, че чиновниците са прекалено много. Всеки от тях си е намерил вратичка да точи, какво като има забрани и постоянно се говори за борба с корупцията.

Двамата приятели се бяха доста разпалили в дискусията си. Дори бирата пред тях не можеше да удави недоволството и мъката от това, което виждаха в живота около себе си.

Мобилният телефон на баба Стана запя. Без да погледне номера, възрастната жена натисна бутона и чу съвсем непознат мъжки глас:

– Вашият внук е претърпял катастрофа….

– Какво се е случило? – баба Стана се напрегна.

– Той е виновен за сблъсъка, разбита е скъпа кола, има и жертви, – започна да обяснява непознатият. – Трябва да платите, за да не влезе внукът ви в затвора.

– Колко?

– Две хиляди. Пригответе пари. Идваме веднага.

– Толкова пари нямам в къщи, – каза Стана.

– Ще дойдем и ще ви закараме до банката, за да изтеглите необходимата сума.

След като приключиха разговора, двамата мъже се засмяха и плеснаха дланите си.

– Тази май се хвана на въдицата. Давай да я караме в банката, – каза Киро.

След известно време една кола спря пред къщата на баба Стана. Възрастната жена ги видя и забърза към колата.

След двадесет минути бяха в банката.

– Забравих пин кода на картата си, – каза смутено баба Стана. – Да отидем до вилата, там в една тетрадка съм го записала.

От вилата, която се намираше на 35 километра от града взе торба пълна с картофи и друга с лук.

– Това сложете в багажника и да вървим, – каза тя на учудените мъже.

– Към банката нали? – захили се единият.

– Не, в къщи, – каза баба Стана. – С картофите няма да ходя в банката, а по пътя да спрем някъде да взема хляб и мляко.

Мъжете се спогледаха. Киро вдигна рамене. Двамата безмълвно се съгласиха. Нали после щеше да им даде парите.

Когато пристигнаха отново пред къщата на баба Стана, там чакаха трима полицаи, които арестуваха измамниците.

– Благодаря, че ме повозихте, момчета, – усмихна им се възрастната жена. – Успях да си платя за апартамента в банката и си взех зеленчуци от вилата.

Двамата арестувани мъже я изгледаха изненадано, ако имаха възможност, щяха да я разкъсат на парчета.
– А, щях да забравя да ви кажа, – погледна ги съчувствено баба Стана, – аз нямам внук.

На тези двамата друг път едва ли ще им дойде на ум да лъжат и заблуждават хората вече.

В кръчмата на бай Манол се бе събрала малка групичка от мъже. Навън беше пек, но в кръчмата беше прохладно.

Лальо с пиперлив сърказъм започна да разказв за Радой. Още от едно време двамата бяха големи врагове.

– Беше луд за връзване. Срамуваше се, че е син на Боньо най-богатият човек в околията. За Радой баща му бе крадец и измамник, човек с пропаднала душа, предопределен за пъкъла.

– Тогава защо взе наследството? – заядливо попита Минчо, който им беше комшия.

– Радой взе наследството, за да го унищожи и прахоса – отговори Лальо.

– Чух, че Радой търсел жертвите на Боньо, – обади се Симо, близък техен роднина. – И ги убеждавал да пуснат иск срещи новия наследник, сиреч срещу самия него.

– Така натрупа повече от двеста съдебни дела, – добави Мирон.

– Най-интересното е, че правеше всичко възможно да ги загубии всичките, – засмя се Лальо. – По този начин връщаше несправедливо отнетото на хората.

– Нали го видях какви ги върши, – каза Симо. – изслушваше мнението на авторитетни адвокати, а после правеше точно обратното.

– Една сутрин беше завел група мъже с чукове и голяма кутия черна боя в любимата галерия на Боньо. – започна да разказва Минчо. – Там бяха събрани изключително ценни шедьоври на изкуството.

– И какво е правел там? – попита Мирон.

– Радой взел един чук и пред смаяните мъже почнал да чупи гръцките и римските статуи, – продължи да разказва Минчо. – Обърнал се към мъжете и им извикал: „Какво гледате? Трошете наред! А картините покрийте с черна боя!“

Слушателите зяпнаха изненадано.

– Когато дойдохме да спасяваме имуществото, – каза Минчо, – заварихме Радой изтощен, но вече успокоен. Беше се проснал насред целия погром. Разрухата беше страшна. Нищо не беше оцеляло.

Данчо тъжно въздъхна:

– Като си спомня как Боньо галеше тези статуи и изящните рамки на картините, които специало беше поръчал от чужбина …. Горкият, непрекъснато плачеше и повтаряше: „Като си помисля, че трябва да оставя всичко това!“

Плановете, с които „великите“ мъже се опитват да увековечат паметта си, представяйки се за по-добри, отколкота са, обикновенно завършват така …..

Вчера Невяна нямаше никаква представа за съществуването на Ана. И нямаше да разбере ако Ана не се беше появила на тържеството им.

Ана не беше отмъстителна, макар да беше заплашила Данчо:

– Ще кажа на Невяна как я лъжеш и ѝ изневеряваш с мен.

Ана съвсем нямаше намерени  да го прави, колкото и невероятно да звучеше, тя съчувстваше на Невяна. Но същевременно я презираше, защото беше зависима от съпруга си, послушна и изпълнителна.

– Тези жени наивно вярват на съпрузите си, – каза Ана на една от своите приятелки. – Приемат да са зависими от тях и доброволно се принизяват. Те са като държанки без капка кураж, амбиции и самоуважение. Нямам намерение да ставам такава.

Ана искаше сама да постигне нещо в живота, не някой да я влачи против желанието ѝ и да задоволява сексуалните му прищевки.

Приятелката на Ана бе защитила веднъж жените от сорта на Невяна:

– Знаеш ли каква чудовищна цена плащат за това. Такива жени заслужават нещо по-добро, а не мъж, който да ги мами.

Ана презираше Данчо за това, което правеше с Невяна:

– Той е изманик и престъпник, който си играе с щастието и любовта на съпругата и децата си. Той е като някакво ненаситно животно, което посяга до всичко, което желае или може да се докопа. Данчо заслужава наказание.

Когато се появи на тържеството им, Ана осъзна, че наказва Невяна, а не Данчо. И въпреки всичко Ана искаше Данчо да се почувства застрашен, уплашен и измъчен, не от злобната му любовница, в която Ана се бе превърнала за него, а в жесток съдия на делата му.

Доставяше ѝ удоволствие да се наслади поне малко на мъчението му, но сгреши. Нарани Невяна, децата му и разби илюзията за щастие, в едно семейство.