Създателят на еднакво темпериране в музиката е Джу Дзайю. Той е публикувал изобретението си през 1584 г.

Джу Дзайю е принц от династията Мин. Той загърбва своя аристократичен произход и насочва вниманието си към изучаване на музика, математика и науката за календара.

Системата му за равно темпериране се появява в неговата книга: „Нови открития за науката на камертонните свирки“. Китайците не обръщат особено внимание на тази система, ала европейците бързо схващат предимствата ѝ.

Не са се съхранили данни за точния начин, по който системата е преминала в Европа.

Първата хипотеза за математическата основа, от която се тръгва при равното темпериране, е публикувана от Мерсен в една от многобройните му книги по музикална теория, озаглавена „Универсална хармония“ – 1936 г.

Впоследствие равното темпериране е популяризирано от Веркмайстер, а след него щафетата поема Йохан Себастиан Бах, който композира серия от пиеси под общото наименование: „Добре темперирано пиано“.

Опусът се състои от „прелюдии и фуги с всички тонове и полутонове – за използване и усъвършенстване на младите музиканти, които желаят да се научат да свирят добре, както и за забавление на онези, които вече са се сдобили с умения в това изкуство“.

Тази епохална за историята на музиката творба е публикувана през 1722 г. Но вероятно малцина от слушателите или изпълнителите на тези пиеси са се досетили за истинските намерения на немския композитор.

„Добре темперирано пиано“ е преди всичко пропагандна творба. Бах възприема равното темпериране с жар и ентусиазъм, които могат да се сравнят с последвалата я люта опозиция на идеята, защитавана от композитора Джузепе Тартини.

Равното темпериране позволява безпрепятствено преминава от една октава в друга по време, както на композирането, така и на изпълнението на музиката.

Системата се възприема с огромен ентусиазъм от онези, които успяват да прозрат практическите ѝ предимства. Тя е подложена на критики от други, които смятат, че чистотата на тона не може да се пожертва заради опорочаване с цел лесно използване. Тези жестоки дебати постепенно отмират.

Известно е, че Леонардо да Винчи оставя скици, които се смятат за първата идея за парашут в Европа. Оказва се, че китайците не само са изобретили парашута, но са го използвали 1500 години преди Леонардо.

Първите писмени доказателства за този факт се намират в „Историческите записки“ на Съма Циен, завършени около 90 г. пр.н.е. Следователно парашутът се е появил в Китай към края на II век пр.н.е.

Съма Циен е имал достъп до огромен обем от данни и фактът. Това, че поставя създаването на парашута в това далечно столетие означава, че е напълно възможно той да датира и от много по-рано.

Легендата разказва как прочутият герой, император Шун, искал да избяга от баща си, който го преследвал, за да го убие. Синът намерил убежище в кулата на един хамбар, но баща му я подпалил, надявайки се Шун да изгори.

Но Шун свързал няколко конусовидни сламени шапки и скочил държейки се за тях.

През 8 век Сума Джън прави опит за тълкуване на това предание, като отбелязва, че шапките са изиграли ролята на птичи криле, олекотявайки тялото на Шун и сваляйки го безопасно на земята.

Към 1000 г. пр.н.е. китайците усвояват напълно ферментационния процес за производство на дзю. Напитка, която е три пъти по-силна от обикновената бира.

Производството на силна бира включва напълно нова идея за ферментационния процес. При обикновената бира е невъзможна ферментацията на скорбялата от зърното.

Още преди хиляди години е установено, че житните филизи съдържат ензима амилаза, разграждащ скорбялата в захари, които ферментират.

В това се състои и технологията на пивоварното производство в древността. Зърнените филизи се изсушават и се превръщат в малц, който „поглъща“ скорбялата на обикновеното зърно, за да го превърне в бира.

Макар китайците да варят бира, както и другите народи, те много скоро установяват, че е по-изгодно да произвеждат „дзю“.

То се правело от смляно и частично сварено жито, а понякога и просо, оставено да плесеняса. Плесента създава ензима амилаза, поглъщащ скорбялата много по-ефективно, отколкото филизите на житото.

По друг начин казано, напитката дзю е смес от плесен и мая, която после сварявали с вода. Амилазата разгражда скорбялата в захарта, а маята задвижва процеса на ферментация, в резултат на който се получава алкохолът.

Китайците не закъснели да открият метод за увеличаване на алкохолното съдържание чрез добавяне на нови количества пивоварна каша към водата по време на ферментацията.

Този метод, наречен „убиване на зърното“, довел до създаването на действително силна бира.

Никоя друга държава не възприема тази особена бира, така че и до днес няма точен превод на наименованието ѝ.

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

Американският пенсионер Юджин Бостик от град Форт Уерт е построил мини влак, в който да вози скитащите се кучета. По такъв начин 80- годишният мъж е искал да развлече малко изхвърлените животни.

През последните 30 години пенсионерът заедно с брат си се погрижил за бездомните кучета, които идвали при тях в конюшната. Мъжете ги хранели и им оказвали всякаква медицинска помощ. Но това им изглеждало недостатъчно, за това измислили интересно развлечение за животните.

Тази идея дошла в главата на Юджин, когато видял трактор, които теглел няколко колички. Американецът построил аналогична структура, в която мини тракторът дърпа вагончета за кучета.

– Сега щом запаля моторът на трактора, кучетата изпитват радостно вълнение и сами скачат във вагончетата, – разказва възрастният американец.

Бостик вози девет кучета по 2-3 пъти в седмицата около града или в гората, като непременно спира при реката. Такива разходки продължават около час и половина.

– Аз съм вече на 80 години. Предполагам, че това няма да продължи дълго. Но аз ще го правя до тогава, докато мога – е отбелязал пенсионерът.