Арнолд от Корнуола, винаги обичал да се разхожда по плажа. Тази година той е бил неприятно изненадан от изобилието боклук, с който е била затрупана цялата крайбрежна зона.

Неравнодушният мъж събрал екип от доброволци и те започнали уборката. В резултат на това били събрани 35 торби пълни с най-различни предмети.

Особено преобладавал  малкият пластмасов боклук състоящ се от: стари фигурки на войници, мъниста, детайли от конструктора „Лего“, части от малки машинки и други играчки.

За да покаже нагледно, колко боклук ежедневно се появява по плажовете, Роб и неговите помощници превърнали малките части от пластмаса в причудливи произведения на изкуството.

Сега на необичайните експонати можете да се полюбувате в музея на град Лискерд.

– Страхувам се да отида с дъщеря си до магазина, – оплакваше се Елена  на приятелката си, млада майка като нея. – В магазина Мими става напълно невменяема.

– Да не е болна?- учудено попита приятелката ѝ.

– Не! Вчера падна на пода пред входа на отдела за детски играчки и започна да вика: „Искам всичко“.

– Това е направо ужас, – съгласи се приятелката ѝ.

– В нашето семейство всички са спокойни и трезвомислещи, – каза Елена. – Изглежда в родилното са я подменили…..Такова крещене и тропане с крака ….

Другата майка въздъхна и безпомощно вдигна рамене.

Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.

– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?

Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите.  Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.

Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.

Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:

– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.

– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?

Скръбта бе изпълнила душата ѝ.

Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.

По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.

Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.

Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:

– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..

Ние живеем в епоха на общото потребление. Промишлеността в гигантски мащаби произвежда продукция, рекламната индустрия генерира търсенето им.

Маркетолозите работят много грамотно, затова не можем да кажем покупката на дадена вещ продиктувана от необходимост ли е или човек е станал жертва на натрапчива реклама.

Всичкото това множество от товари се натрупва в домовете ни. И много леко се преминава границата, когато достатъчното количество вещи се превръща в излишък.

Когато необходимото количество играчки нарастват в лошо управляем бардак, децата започват да не се интересуват от тях, бързо охладняват, не умеят да играят и да фантазират.

Когато дрехите в гардероба не се използват максимално, придобиват се нови без много да се мисли, случва се така, че те не подхождат едни на други и трябват все нови и нови допълнения.

Обърнете внимание на интериора в рекламите и на страниците на лъскавите списания. Кое смятаме за приятно и уютно? Изобилие от фотографии в рамки, сувенири, дизайнерски интериорни неща…..

Всичко това изглежда много мило, но ако не бъде добре обмислено, заплашва да се превърне боклук.

Изобилието балансира на границата на презапасяването.

Всяка година виждаха баба Мара да излиза на 2 или 3 януари от дома си и да отива на боклука, където изхвърляха вече ненужните зелени дръвчета, които до скоро са сияли с гирлянди, лъскави играчки и мигащи звездички.

Тя избираше една и я отнасяше в дома си, там я украсяваше. Съседката учителка в близката детска градина не се стърпя и тази година я попита:

– Защо правите така? Защо не си купите като другите нова или поне някоя пластмасова?

– Живея само с една пенсия. Да си купя елха, не не е по моя джоб. Пластмасови не искам, те не носят аромата на гората.

– Тогава защо изобщо ви е нужна елха?

– За внуците….. вярно е, че не идват ….., но аз всяка Нова година се надявам, че някой от тях ще дойде или поне ще позвъни.

– Няма ги, – каза Маргарита от горния етаж, – сигурно пак са отишли някъде я в Гърция, я Италия или някъде другаде, да карат Нова Година.

– Какво да се прави, – въздъхна баба Мара, – всеки от тях си има свой собствен живот……

– Те отдавна са те забравили, – невъзмутимо констатира Маргарита.

– Недейте така, те са добри деца. Чакам ги всяка година, даже подаръци им слагам под елхата…… А тук хората изхвърлят елхи, защо да не си избера една?

– Нова година я срещнахме, за какво ти е тази елха?

– Аз съм християнка и срещам Рождество Христово, а Нова година и елхата ….. нали разбирате, заради внуците.