Теодор потриваше ръце:

– Това, което обичам в Господ, е че Той умишлено ни води към провал.

– Какво? Провал? И то умишлено? – Петър го погледна изненадано.

– Виж, – започна да обяснява Теодор, – Той ни е дал възможност да се родим като малки деца, които не могат да говорят, ходят или да вършат каквото и да е. Трябваше да се научим на всичко.

– Е, и? – нетърпеливо го подкани Петър.

– Процесът на това научаване отнема време и Бог е допуснал да бъдем зависими от Него, от родителите си и един от друг. Трябва да опитваме отново и отново, докато накрая не го направим по правилния начин. И през цялото време Той е безкрайно търпелив.

– Аха, – започна да усеща нещата Петър.

– Все едно Бог ни казва: “ Искам да ви науча да мислите за живота по различен начин“.

Петър само повдигна рамене, но нищо не каза.

– Провалът е само част от процеса и той е не само допустим, но дори желан, – заяви Теодор.

– Желан? – тръсна глава Петър.

– Бог не желае провалът да ни спира, – усмихна се Теодор. – Той не е планирал след третия удар да сме извън играта. Бог ни помага да изтупаме прахта от себе си, за да можем отново да се върнем.

– Е, има неща, с които се справям добре в своя живот, а с други не толкова – някак неохотно се съгласи Петър.

А Теодор продължи настървено:

– Грешките, които правим могат да ни оформят или да ни оставят белези. Аз не се опитвам да трупам точки, защото сега по различен начин измервам нещата. Преди ме беше страх да не се проваля в нещата, които наистина имаха значение за мен, но сега се страхувам повече да успея в нещата, които са без значение.

Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.

Петър Ненов бе много притеснен.Трябваше да направи своя избор.

– Ако работя от в къщи, на практика мога да стана от леглото и да бъда на бюрото си, – каза си той.

Внезапно от близкия килер изскочи петгодишният му син и го атакува с новия меч, който му бе купил.

– Все пак офиса има своите предимства, – вдигна вежди Петър, след като се бе съгласил да бъде там.

Тогава непознат колега нахлу в стаята и попита:

– Дони, гледа ли снощи играта? … Господи! Чакай , ти не си Дони …

Най-накрая Петър се заключи в банята в апартамента си.

Въпреки че звукът от тропащи крака, тичащи напред-назад по коридора, звучеше като лудница, Петър поне беше спокоен.

Накрая той установи:

– Наистина, няма значение къде ще бъда. И на двете места не мога да свърша нищо.

Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.

Петър Иванов бе проучван от голяма мултинационална компания.

Казаха му:

– Вие сте с „висок потенциал“ и изключително надарени. Получавате работа при нас и имате възможност да имате изключителна кариера. В бъдеще вече няма да се представяте само с името си, а ще добавите позицията си и наименованието на нашата компания.

Петър не бе вече никой, а с бъдеще, дори с перспектива да стане управляващ директор.

Иванов се радваше на получения статус, признателност и внимание.

– Луксозни хотели, коли, големи доходи, бонуси и контакти, всичко това е мое, – размечта се Петър. Само, че трябва да се съобразявам с правилата и културата на компанията. Те не са лоши, но са различни от ценностите, които съм усвоил в дома си. Тогава ….?

Например, компанията имаше правило: Целта оправдава средствата. Това не е непременно лошо, но потенциално може да накара служителите да се държат неетично.

За пазара в компанията казваха:

– Вие или ядете, или сте изядени.

На Петър предстоеше тежък избор. Да се присъедини към компанията и да се развие или да остане извън нея.

Освен това в бъдещата му работа щеше да има манипулиране и политика с много игри за власт.

– Как бих могъл да спазя тези правила! – възкликна Петър. – Ако се съглася ще имам много привилегии, но не и чиста съвест. Не, това не е за мен. Ще си търся другаде работа.