Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Невъзможно е да се прекратят раздорите и кавгите там, където няма любов.

Църквата преди всичко влияе на промяната в човешкото сърце. Израстването е стремеж на всеки вярващ. Църквата е мост между възможното и невъзможното.

Човешкото сърце, в което е започнало злото, предизвиква в света масово страдание на околните.
Когато позволим да действа Божият Дух и се покорим на Неговата воля, в нас се заражда добро и заобикалящата ни действителност се променя в следствие на любовта.

Невъзможно е да се прекратят войните, пререканията и раздорите в света, поради ненавистта и омразата, които царуват в него.

Победата на доброто над злото става в сърцето на човека и то чрез молитва.

Колкото са по-чисти сърцата ни, колкото повече любов имаме един към друг, толкова по-лесно ще се прекратят военните стълкновение, караници, раздори и противопоставяния един срещу друг. Тогава по-лесно ще се установят мир и добри отношение между хората.

Много се обръщат към Бога в страх или по време на страдание, но когато минат трудните моменти, те отново се връщат към живот, който няма нищо общо с вярата. Живеят така, все едно няма Бог.
За някои вярата е синоним на „религия“. Те търсят тишината и спокойствието в храма. Много от тях още от детството си са участвали в религиозни ритуали, където всичко им се е струвало загадъчно и тайнствено. Но това е само повърхностно възприемане на нещата. „Религията“ може да осъществи някой прекрасни преживявания, но това не е същността на вярата.
Има хора, които смятат, че религията е полезна и необходима за нацията, обществото, семейството, за болните и умиращите, за да се поддържа морал, с други думи всичко се свежда до „ползата“.
Веднъж една жена ме посъветва как да изкореня злото от децата си със следните думи: „Кажете им, че Бог вижда всичко. Те ще се уплашат и повече няма да правят така“.
Но всичко това по-горе не може да се възприеме за вяра.
Вярата е осъществяване на очакваното, увереност в невидимото. Тя е стремеж, привличане към желаното, предчувствие за съвсем различно, отколкото е то, очакване за това, за което си струва да живееш.
Вярата в християнството не е резултат от разсъждения и проверка, нито мимолетно емоционално преживяване, но среща с най-голямото човешко очакване, което е невидимо за човека, но към което човек се стреми.
„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат“.

Живял някога един стар равин. Той бил известен със своята мъдрост и при него идвали много хора за съвет.
Веднъж при него дошъл един човек и започнал да се оплаква от злото, което причинява в живота му така наречения технически прогрес.
– Нима имат цена този технически боклук, – попитал той, – когато хората се замислят за смисъла и ценностите в живота?
– Всичко в света може да допринесе за нашето знание, не само това, което е създал Бог, но и това, което е направил човека.
– На какво може да ни научи железопътната линия? – усъмнил се човекът.
– Това, че само за едим миг можем да загубим всичко.
– А телеграфа?
– Това, че за всяка дума трябва да отговаряме.
– А телефона?
– Това, че там се чува всичко, което ние говорим тук.
Човекът разбрал думите на равина, благодарил му и продължил по пътя си.

Драката е позната още като Джигра, Христов трън и Кайраче. Има няколко легенди за произхода на драката. Според Библията, когато Адам и Ева прегрешили, Бог ги изгонил от рая и проклел земята, по която стъпват да ражда тръни и бодли. Според друго предание венецът на Христос при разпъването му на кръста е бил направен от клони на драка. От там идва и другото наименование на билката – Христов трън.
Според едно източно поверие при сътворението на света не е имало бодливи и отровни храсти. Всички същества живеели в хармония и всеки вземал от природата само толкова, колкото било нужно за съществуването му. Но в света се появило злото и всеки се въоръжил, както може – с тръни и отрова, със зъби и нокти, а човекът – с лък и стрели. Дали така се е появила драката, няма как да разберем, но бодлите ѝ са толкова остри и дерящи, че името ѝ със сигурност е заслужено.
В състава на драката влизат рамноглюкозиди, дъбилни вещества и флавонолов гликозид рутин. Листата съдържат витамин C.
Плодовете на драка се използват успешно в българската медицина, тъй като имат отхрачващо, спазмолитично и противовъзпалително действие. При магарешка кашлица и хроничен бронхит отварата от драка е отличен лек.
Прилага се също при дизентерия, задух, хипертония и някои кожни заболявания, например обриви и екземи. Макар да се употребяват предимно плодовете на храста, листата също не са за подценяване. Сокът от тях се използва, като средство, укрепващо организма, за изчистване на белите дробове и камъни в пикочния мехур.
Незрелите плодове на растението оцветяват вълна или коприна в жълтеникаво-розов или жълтокафяв цвят. Драката се използва за направата на живи плетове, също за озеленяване на сухи и каменливи склонове. Билката се счита за медоносно растение.
В миналото драката се е използвала за лечение на редица заболявания. Отвара от дрогата се пие за затягане при диария, против нощно напикаване, за пречистване на кръвта и дебелото черво.
Билката понижава кръвното, а направени лапи от драка облекчават ухапвания от насекоми. В някои случаи запарка от драка помага дори при кървящи хемороиди.
Отвара от билката се приготвя, като 1 супена лъжица изсушена драка се залива с 500 мл вряла вода, вари се 8 – 10 минути и се прецежда. Пие се по 1 чаена чаша преди ядене 3 – 4 пъти на ден. Топлият чай може да се подслади със захар или мед.
При стомашни разстройства се пие три дни подред чай от растението. При високо кръвно налягане 1 супена лъжица листа се заливат с 500 мл вода, само докато заврат. Отварата се оставя да се охлади и се изпива на два пъти сутрин на гладно.
Макар и полезна, драката също може да бъде опасна. В превишени дози билката дразни бъбреците и храносмилателния канал. Препоръчително е да се употребява под лекарски надзор.