Това бе малко градче, но се бе прославило със своята престъпност в района.

Нещата дотолкова бяха загрубели, че хората се страхуваха не само да замръкват в него, но дори и цел ден да прекарат там.

Един ден се организира група, ангажираща се с идеята за обществената безопасност. В нея влизаха полицаи, представители на местните училища и църквата.

Те дълго обсъждаха основния проблем на града:

– Трябва да направим нещо за безопасността на нашия град.

И стигнаха до следния извод:

– Така хората няма да бягат от тук, а ще се завръщат и ще привлекат други да се заселят в града ни.

В групата допълнително се включиха социални работници, медицински кадри и дори деца засегнати от престъпления и злоупотреби с тях.

Всички участници използваха своите силни страни и резултата не закъсня.

Престъпността намаля неимоверно, а убийствата се четяха на пръсти.

– Какво бе станало?

– Хората се бяха обединили избягвайки доктрини и различни политика. Така се превърнаха в освежаваща роса за града си.

Такива действия могат да изглеждат неуловими, но бяха благословили всички в града.

Каква прекрасна цел, да покажеш загриженост към безопасността на останалите.

Милен бе навел глава и плачеше:

– Толкова много боли.

Симеон го погледна съчувствено и каза:

– Понякога прошката включва болка. Когато срещнем предателство, изоставяне, злоупотреба, измама или други такива, вероятно ще изпиташ скръб.

– Защо? – изстена Милен.

– Трябва да приемеш това като последствие от греха. Освен това е необходимо свободно да го изкажеш пред Бога.

– Лесно е да се каже, – тъжно се усмихна Милен.

Симеон продължи още по-настървено:

– Само Бог може да трансформира болката, свързана с неправилно поведение и това да донесе добро за всички участници.

– Искаш да кажеш, че не всяка скръб е лоша? – повдигна вежди Милен.

– Болката предизвиква угризения и те кара да промениш поведението си, – поясни Симеон. – Не бива да съжаляваш за такава скръб.

– Може би, – уклончиво се съгласи Милен.

– Всеки от нас трябва да научи, че скръбта е част от нашето духовно израстване, – продължи с наставленията си Симеон. – Така че, когато се сблъскаш с нея, не бягай и не я отхвърляй.

– А какво правя? – попита Милен.

– Помоли Бог да я използва, за да насочи живота ти в правилната посока.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Тъмно и смутно време. Авторитетът на Католическата църква бе спаднал поради злоупотребите, корупцията и невежеството на духовенството.

Сикст IV  бе първият папа по това време, който лицензира публичните домове и наложи специален данък за духовниците, които издържаха любовница. Той въведе и продажба на индулгенции за вече починали хора, като по този начин откри неизчерпаем източник на несметни богатства.

А Александър VI бе един от най-противоречивите папи. Баща на седем деца, сред които са Лукреция и Чезаре Борджия, родени от две различни любовници.

Небето се бе намръщило и сиви облаци пъплеха по него, но пред пред продавачът на индулгенции имаше голяма опашка.

Дойде реда на богато облечен мъж, истински джентълмен, който попита продавачът:

– Колко трябва да платя, за да отида на Небето?

Продавачът погледна ценоразписа си и назова малка сума.

– А за да бъда от дясната страна на Бога? – продължи да пита непознатият.

Продавачът съвсем не се смути, погледна отново в книжата си и назова напълно невероятна сума.

– А колко ще ми струва да попадна в ада на най-хубавото място? – въпреки отегчените чакащи джентълменът отново зададе поредния си въпрос.

Продавачът се обърка, но за да не се издаде, назова сума от няколко монети. Тогава непознатият бръкна в джоба си, извади коженият си портфейл, който беше препълнен, подаде го на продавача и каза:

– Добре тогава, купувам целия ад.

Продавачът възхитен от удачната сделка, бързо написа на купувача разписка за покупката на целия ад.

След това „собственикът на ада“ направи няколко крачки, застана на средата на площада и извика към тълпата:

– Можете да се разотивате вече. Аз вече купих целия ад. Там вече никой няма да бъде допуснат …..

Сега учените изучават лечебните свойства на билките, с помощта на сложно оборудване и скъпи тестове.

В миналото „изследванията“ на билкарите се ограничавали до наблюдение на дивите животни. Когато се разболеят те започват да дъвчат определени листа, плодове и корени.

С течение на времето, традиционните лечители и внимателните лекари са натрупали огромно количество информация за билките, помагащи да речем за „главата“, „корема“ или „горещината“.

Едва в средата на ХХ век, учените започнали да се интересуват не само от растенията, колкото от съдържащите се в тях вещества. Напредъкът на химията е дал възможност да се отделят природно чисти вещества и да се използват като силни лекарства.

Новите средства помогнали с аптекарска точност да се щамповат милиони идентични по състав и сила таблетки. Използването им е много по-удобно.

Злоупотребата с лекарства, недостатъчното изследване на страничните им ефекти, карат хората отново да се върнат към природата и да търсят сила за изцерение отново в билките.