На времето изглежда му имаше нещо. Слънцето продължаваше да грее и подлъга тревичките, храстите и дърветата да се раззеленеят. Хората се готвеха вече за зима, а ги връхлетя пролетна умора.

За Дани и Жоро такова време беше благодат. Имаха време за разходки, без да се притесняват, че ще завали или ще стане толкова студено, че да не може човек да си покаже носа навън.

Днес двамата приятели бяха предприели един дълъг излет извън града. Както винаги те споделяха мисли, които ги вълнуваха.

Загледали се как мъжкар ухажва женска на един клон, Дани отбеляза:

– В нашия свят всеки търси любов.

– Нима това те изненадва? – повдигна вежди Жоро, – Ние сме човешки същества и искаме да обичаме и да бъдем възлюбени.

– Мисля си, че търсим любов на грешните места, – изтъкна Дани.

– Вярно е, искаме любов от родителите, от децата, от съпруга, от приятеля ……, – започна да изброява Жоро.

– Да, но родителите остаряват и умират, – подчерта Дани.

– Децата порастват и си живеят своя собствен живот, – продължи разсъжденията на приятеля си Жоро.

– Съпрузите прекалено заети в това забързано ежедневие, обикновено са твърде уморени, – усмихна се Дани.

– Дори и приятелите ни са понякога доста егоистични, – натърти Жоро.

– Кой може наистина да разбере нуждата на човешкото сърце и да я задоволи? – въздъхна дълбоко Дани.

– Къде може да се открие истинската любов? – с тъга попита Жоро.

– Тя може да се намери единствено в сърцето на Бога, – тържествуващо констатира Дани.

Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.

Денят беше слънчев и предразполагаше към екскурзии и излети.  И Елена реши да се разходи с децата си. Винаги се чувстваха добре сред природата.

Тръгнаха с колата и скоро стигнаха планината. От подножието нагоре продължиха пеша. Изведнъж Деси извика:

– Мамо, виж колко е еластично това растение!

– Интересното е, че расте между камъчетата по пътя, – изумено се вгледа в него Поля.

– А, това е еленов мъх, – поясни Елена.

– Но това повече прилича на лишей, а не на мъх, – вдигна учудено вежди Деси,.

– Да, наистина не е мъх, а лишей, – обясни Елена, – само така го наричат. Нали си спомняте какво е лишей?

– Гъба и водорасло, които растат заедно във взаимна връзка, – изстреля бързо Поля. – И двата организма се възползват един от друг.

– Нито гъбичките, нито водораслите могат да оцелеят сами, – допълни Деси, – но заедно образуват издръжливи растения, които могат да живеят в някои планински райони до 4500 години.

– Тъй като растението може да издържи на суша и ниски температури, то е един от малкото източници на храна за карибу, северните елени, през продължителната зима, – обясни Елена.

– Може би от там носи и името си еленов, – предположи Поля, – но неправилно са го нарекли мъх.

– Знаете ли, –  засмя се Елена, – връзката между гъбите и водораслите ми напомнят за нашите човешки взаимоотношения. Обикновено ние разчитаме един на друг.  А за да растем и процъфтяваме, това ни е много необходимо.

– Как казваше там Павел …..? – опита се да си спомни Поля. – Трябва да се облечем в „състрадание, доброта, смирение, кротост и търпение“, да си прощаваме един на друг и да живеем в света “като членове на едно тяло”.

– Не винаги е лесно да се живее с мир в семействата си или с приятелите си, – тъжно констатира Деси.

– Но когато Духът ни дава възможност да покажем смирение, прошка и любов в нашите взаимоотношения с другите, всичко това сочи към Христос и носи слава на Бога, – усмихна се окуражаващо Елена.

Погледна се заекът през зимата, спомни си какъв беше през лятото и въздъхна тежко:

– Какъв кожух имам само?! През зимата бял, а през лятото сив. Ще ми се нещо по крещящо, забележително.

Замисли се заекът. Какъв цвят да избере за новото си кожухче?

– Ще си взема червеникаво като на лисицата, – реши накрая той. – Хубава и приятна е на вид тази шуба. Освен това останалите зайци ще се страхуват от мен и щом приближа градината ще бягат надалече от нея. Така всички моркови в лехата ще бъдат за мен.

Речено- сторено. Уши си червеникав кожух заекът и тръгна да се разхожда.

Отдалече, го видя лисицата, но не го позна.

– Ах, моята дружка от съседната гора май е дошла, – казала си тя. – Тъкмо ще си споделим с нея новостите и ще узная чуждите клюки за другата дъбрава.

Но когато лисицата приближи, усети, че нещо не е наред. Кожуха бе червен, но походката бе друга. Завъртя се тя внимателно наоколо и възкликна:

– Но това е заек!

Засмя се лисицата и се облиза лакомо.

– Тъкмо не съм закусвала тази сутрин. Добре ще ми дойде това зайче, – зарадва се хитрушата.

Когато видя лисицата, заекът хвърли кожуха и побегна. Горкият едва се отърва. Той вече не искаше да изглежда по-екстравагантен. Живееше му се.

Лисицата изпусна плячката си и със съжаление потупа с лапите си червения кожух.

От тогава заекът не смееше дори да си помисли, да променя нещо от това, с което Бог го бе дарил.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.