Снегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.

Снегът бързо се стопи и оголи преждевременно земята, а студът не прощаваше при такава припряност. На обяд слънцето се опитваше да затопли студената пръст, но за няколкото часа, през които се показваше, резултата бе нулев.

Хората рядко се мяркаха по улиците. Те стояха в домовете си край печките и очакваха с нетърпение идването на пролетта.

Закътано в неравно хълмисто място селището бе замряло. Малко хора бяха останали в него. Повечето забегнаха към големите градове, където можеха да намерят работа, а старите почти измряха.

Стоил и Орлин бяха дошли на гости на дядо си, баба им отдавна не беше между живите. В града върлуваше епидемия от поредния грип и ги бяха разпуснали от училище. Родителите им, за да ги запазят от заразата, веднага ги изпратиха при стареца на село.

Двете момчетата се разхождаха по улиците и оглеждаха къщите наоколо. Много от тях бяха изоставени. Срутили се под тежестта на времето. Други бяха с изпочупени прозорци и врати, за по-лесен и бърз достъп до вещите, натрупани от стопаните, които отдавна гниеха в земята, а наследниците им пръснати по чужбина, изобщо нехаеха за случващото се на тези домове.

– Погледни ги, – посочи с ръка Стоил порутените и обрани къщи, – приличат на прегърбени старци, изгубили силите си в чудовищна и страшна безнадеждна битка.

– По-рано в тях се е чувал весел смях, песни и бодри гласове, – тъжно поклати глава Орлин. – но животът е изчезнал от тях. Някои все още държат, но са пусти и безлюдни.

– Приличат ми на човек, който няма в себе си капка жизненост, – каза Стоил. – Може да са били красиви и стройни в миналото, но са изоставени и замрели.

– Мисля си, – почеса се по главата Орлин, – че човек без Бога, макар и да има стремежи и мечти, достигайки ги, открива, че не е това, за което е жадувал. Ето, като тези съборетини, които са градени с радост и надежда да приютът следващите поколения, но са останали празни и ненужни.

– Ех, сега да имаше силни и здрави ръце, да ги възстановят и отново да се изпълнят с веселие и оптимизъм, – въздъхна тежко Стоил.

– Това единствено може да стане с помощта на Господа. Защото каквото и да направи човек, без намесата на мощната десница на Бога, остава безплодно и безжизнено.

Двете момчета разсъждаваха, гледайки разрухата от безотговорността, безхаберието и незаинтересоваността на следващите поколения.

А какво да кажем за държавници, които не търсят мъдрост от Бога при взимането на управленски решения, приемането на закони и тяхното прилагане?!

„Блажен онзи народ, на който Господ е Бог“!

Лятото бе изпълнено със слънце и светлина. Прекрасно време за разходка. Дичо минавайки през полето, забеляза един бряст и лоза, покачила се по него. Той спря и се замисли.

От там мина един овчар, забеляза замисленият младеж и му извика:

– Ей, млади момко, какво си се умислил? Да не сравняваш това безплодно дърво с лозата?

– Мисля си колко много си подхождат един на друг, – отговори Дичо.

– Да си подхождат? Ти се шегуваш? – погледна го изненадано овчарят. – Та брястът е безплоден, а лозата дава изобилен плод?!

– Ако лозата лежи на земята, тя ще дава гнили плодове, – каза Дичо, – но така, както се е облегнала на дървото, тя произвежда плод за себе си и за бряста.

– Но, как ще дава плодове и за бряста? – ококори очи овчарят.

– Виж, богатият има много пари, имот и всичко, което му е необходимо за живота и то в изобилие, но е беден за Господа.

– Какво означава беден за Господа? – не се стърпя овчарят и прекъсна младежа.

– Занимавайки се със своето богатство, богатият много малко се моли. Дори и да има някаква молитва, той е слаб и немощен.

– Аха, – поклати глава с разбиране овчарят.

– И ако богатият дава на бедните това, от което имат нужда, – продължи Дичо, – бедните благодарят на Господа за богатия. И Бог благославя богатия, защото молитвата на бедния има сила пред Господа.

– Брей, никога такова нещо не ми е идвало наум, – почеса се по главата овчарят.

– Освен това, – Дичо погледна събеседника си, – ти си човек, който се движи по полето и знаеш, че като настъпи суша брястът, който има влага в себе си, подхранва с нея лозата. Така дървото прави добро, а лозата дава двоен плод за нея и за бряста.

– Прав си, момко, сполай ти! И нека Бог да бъде с теб, – каза овчарят и подкара стадото си към селото.

Делян тичаше към Калоян и размахваше ръце. Когато стигна до него запъхтян каза:

– Нали се хвалеше, че знаеш всички морета и океани на земята!

– Едва ли си открил някое име, което не знам, – засмя се самодоволно Калоян.

– Чувал ли си за Соленото море? За Лировото море? А за Буреносното море? – изстреля набързо Делян.

– За Соленото или Мъртво море, – започна важно Калоян, – знам, че е разположено в най-ниската точка на Земята. То е мъртво, защото в него не може да вирее нито една риба. Името се свързва с високото съдържание на сол във вода – 34%, което е около десет пъти повече, отколкото в обикновената океанска вода. Освен това водата е богата на различни минерали и затова се използва за промишлени цели.

И Калоян млъкна.

– А другите две? – подразни го Делян.

– Не съм ги виждал на картата, – призна си Калоян.

– Те са известни места, как да не ги знаеш? – тържествуваше Делян.

– Сигурен съм, че няма такива морета, – заключи Калоян.

– Грешиш! – извика Делян. – Галилейското езеро е наречено по името на района, в който се намира – Галилея. Но това известно сладководно езеро на иврит се нарича по съвсем различен начин – Ям Кинерет (יָם רֶת), т.е. „Лирово море“. Овалната форма на морето е напомняла на древните евреи на арфа. А освежаващите бриз, които духал над водите, им напомнял за очарователното свирене на Давид.

– Не знам иврит, – каза със съжаление Калоян, – за това не знам, че евреите така са го наричали.

– А за „Буреносното море“ какво ще кажеш?

Калоян безпомощно вдигна рамене.

– В своята най-южна точка Червеното море свързва израелското пристанище Ейлат с Африка, – изпъчи се Делян, сякаш искаше да каже: „Виж колко много знам. А това ти не го знаеш“. – На иврит това море се нарича Ям Суф (יַם סוּף), т.е. „Буреносно море“. Името е свързано с жестоките бури, характерни за това място.

Калоян само се усмихна. Какво можеше да каже на приятеля си. Този път той го бе победил в надпреварата им – „Кой знае повече?“

– Само, когато започнеш да разбираш иврит, – вирна глава Делян, – ти можеш истински да оцениш дълбокия смисъл на пейзажа в Израел.

Заваля сняг, но не беше студено. Снежинките бяха толкова малки, че едва се забелязваха, но земята постепенно се покриваше с бяла пелена.

Елена подкани сина си:

– Зарко, облечи се бързо, ще ходим до магазина на бай Михо.

Момчето подскочи от радост и отиде в стаята, за да се вземе палтото и шапката си. Зарко много обичаше бай Михо, защото всеки път му подаряваше по нещо, я бонбони, я вафла, а един път му даде и шоколад.

Магазинерът бе любезен човек и с радост срещна Елена и малкия ѝ син.

– О, здравей, Зарко! Хубава сняг ще натрупа, ще изкараш пак шейната.

След като Елена напазарува, бай Михо свали от рафта един голям буркан с бонбони и подкани момчето:

– Бръкни и се вземи. И не само един или два, а колкото ти хване шепата.

Зарко се сви до майка си и не бръкна в буркана. Тогава бай Миха напъха ръката си в буркана, загреба с шепата си бонбони и ги подаде на момчето.

Когато излязоха от магазина Елена попита сина си:

– Защо не си взе сам, човекът те покани любезно?

Зарко погледна майка си и каза:

– Виж моята ръка колко е малка, а неговата е къде по-голяма от моята.

Майка му вдигна рамене недоумяващо:

– И какво от това?

– Той може да загребе много повече от мен, – каза тържествуващо Зарко.

Майка му само въздъхна и нищо не каза.

Ръцете на Исус са по-големи от нашите и могат да ни дадат много повече, отколкото бихме могли и да си помислим.