Гласът на по-големия брат на Ема бе изчезнал, по-точно бе онемял. Явно се бе простудил.

На другия ден попитаха Ема в детската градина:

– Какво се е случило? Къде е брат ти?

Ема веднага доста находчиво отговори:

– Звука му се е изключил.

От английското название бекас „snipe“, в началото на XIX век, е произлязла думата „снайперист“.

Особеностите на полета и сравнително малките размери на бекаса го правят трудна мишена. И този, който може да го порази със стрела може да се смята за майстор.

При чифтосване, за да привлече женската мъжкия бекас се издига на височина 100 метра, а след това пикира надолу. В същото време издава звук, който напомня блеене на овца.

Източник на шума са перата на опашката му, вибриращи под напора на въздуха.

Денят бе хубав. Слънцето грееше приятно. Полъхваше лек ветрец. Сранимира бе свършила часовете си в училище и весела се прибра в къщи.

Когато влезе в хола, усети, че нещо не е наред. Майка ѝ бе пребледняла, а братчето ѝ не можеше да диша.

Те бяха в чужда страна, баща ѝ беше на работа, а майка ѝ още не бе усвоила езика.

Нямаше много време за размишления и Станимира взе инициативата в свои ръце. Тя бързо позвъни в службата за спешна помощ:

– Моя брат се задушава.Той умира, – каза тя малко припряно по телефона, но отсреща я разбраха.

Веднага за броени минути пристигна един от дежурните екипи, Вратите в къщата бяха широко отворени.
Майката стоеше все още объркана и уплашена.

– На брат ти му оставаха броени минути, – каза един от групата. – Ако не беше се обадила, той щеше да умре.

– Погледнете я , колко е малка, а бързо е реагирала, – каза една от жените пристигнала с другите на помощ. – На колко си година момиченце?

– На осем, – наведе срамежливо глава Станимира.

Един от мъжете бе направил изкуствено дишане на бебето, но малкото момченце още не даваше признаци на живот. То лежеше неподвижно.

Една от жените го обърна и тогава ……. чуха най-хувавия звук в този свят – бебешки плач.

Момченцето започна да диша и всички въздъхнаха облекчено. Майка му го прегърна и лицето ѝ засия.

– Браво, – поздравиха малката героиня, малко преди да си тръгнат хората от екипа дошъл в дома им. – Цял юнак, не се уплаши. Всяка минута бе ценна. Трябваше да се реагира точно така.

Станимира не осъзна колко много бе направила, за нея бе важно, че братчето ѝ е живо и здраво, а майка ѝ е спокойна и усмихната.

Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

Ново проучване показва, че противно на съществуващите идеи хора с разстройства от аутичния спектър, като например синдром на Аспергер, нямат проблем с емпатия. По-скоро тяхното затруднение се състои в това, че те твърде много преживяват чуждите емоции и не могат да се справят с тях.

Хората със синдром на Аспергер, форма на аутизъм, често изглеждат безразлични, равнодушни самотници или затворени в себе си. Това, което останалия свят възприема като хладно отношение е всъщност защитна реакция срещу емоциите на другите, излишък от съпричасност.

Тази идея е привлякла много хора с разстройства от аутистичния спектър и техните семейства. Тя съответства на новата представа за природата на аутизма, която се нарича теория на „интензивния сват“.

Основният проблем при разстройства от аутистичния спектър не се състои в социален дефицит, а по-скоро в свръхчувствителност, която включва съответна реакцията, следствие на породен страх.

Някои смятат, че аутистите не са чувствителни, но те чувстват и усещат много повече.  Почти при всички хора с разстройства от аутичния спектър е отчетена някаква форма на свръхчувствителност и силен страх.

Социалните проблеми на хората с тези заболявания са свързани с факта, че те не могат да се справят с този свят, където някой е завъртял копчето за усещанията и чувствата на максимална мощност.

Ако гласът на родителите ви, седящи близо до кревата ви, звучи като концерт на метъл, тогава вероятно ще предпочетете да се скриете в най-далечния ъгъл и ще се люшкате от едната страна на другата, за да избегнете силният и неприятния звук.

Разбира се, това избягване и самоуспокояващо действие при аутистите включва повтарящи се действия, безсмислено повтаряне на чужди думи или движения, невъзможност да се поддържа контакт с очи, а това възпрепятства нормалното социално развитие.

Без опита, който другите деца придобиват по време на обичайните им социални контакти, аутичните деца не се научават да възприемат неявните социални сигнали.

Проучванията показват, че когато хората изпитват прекомерни съпричастни чувства, те се опитват да се отдръпнат. Когато чуждата болката е твърде силна и въздействат върху вас, тя може да ви накара да се оттеглите.

За хора с разстройства от аутичния спектър такива съпричастни чувства могат да бъдат много силни и в резултат на това те се отдръпват, а изглеждат студени и безразлични.

Тези хора всъщност не са безчувствени, те искат да общуват, но за тях това е много сложно. И това е много тъжно, защото те са способни на това, но светът е твърде интензивен за тях, така че те се отстраняват и се изключват.