Конете препускаха, но въпреки щипещия студ, те се чувстваха добре загърнати в  кожените завивки на шейната. Скоро навлязоха в гората. Снегът без да се скъпи, бе отрупал боровете и елите с прекрасна бяла премяна.

– Лекцията ви бе много добра, професор Василев, – каза Нина след дълго мълчание.

– Надявам се да е така, – каза скромно професорът. – Имах чувството, че повечето не разбраха нищо.

– Вие много точно и ясно обяснихте нещата, – каза Криси. – Това, че нямаше въпроси накрая, не означава, че не са ви разбрали.

Нина реши малко да разсее тягостното настроение:

– Като специалист по изкуствата, не мога да не ви попитам как Андреева успя …..

– Да покори аудиторията? – подсказа и Криси.

Мартин се засмя и изимитира  движенията на Андреева. Всички се засмяха на импровизираната шегата.

– Мисля си, че това е някаква магия, – каза след това Мартин. – Всички онемяхме и бяхме приковали поглед в нея.

– Науката и магията не са далече една от друга, Мартине, – каза Василев. – Това, което вчера сме смятали за проява на зло, днес е свойство на физиката. Небето, където древните хора са смятали, че се намират боговете е осеяно от планети и звезди, които се движат по много строги математически орбити. Но има неща, които хората извършват и не могат да бъдат разумно обяснени. Например, излекуване от смъртоносна болест, получаване на видение, възкресяване, … Най-добре е да внимаваме, когато отсъждаме кое какво е, а ако не сме сигурни по-добре да замълчим.

И всички млъкнаха. От двете страни дърветата се издигаха като тъмни сенки покрити с бяло покривало. Като се изключеха въздишките на голите клоните отрупани със сняг, до ушите достигаше само приглушеното потропване на копитата на конете.

Стоях пред огромния прозорец на стаята и гледах към града. Беше нощ и между облаците се показваха звезди.

От душата ми се смъкна бреме. Сякаш изведнъж намерих изгубената някъде в тъмнината нишка на живота си, сплетена от надежда и радост.

Градът вече не ми изглеждаше чужд, а обиталище на страдащи хора.

Вече не се озлобявах срещу никой. Започнах да се моля за хората в този град като над тежко болен.

Това е Твоя земя и Твоите хора в нея, Господи! Спаси ги!

Най-накрая Добринов реши да си тръгне. Без да каже нещо, Николета го придружи до колата.

По студеното тъмносиньо небе блещукаха звезди. Лунната светлина придаваше синкав отенък  на близките възвишения.

Внезапно Николета промълви:

– Наистина ли трябва да си ходите?

– Става късно, – каза Добринов.

– Не е толкова късно ….. Ще ми бъде тъжно ако си отидете.

Някакво внезапно вълнение го обзе. Николета трепна. Тя още държеше ръката му. Той усети колко хладна и мека бе тя.

– Какво ти е? – попита загрижено Добринов. – Ръката ти е ледена.

Николета тихо се изсмя:

– Казват, че това било знак за топло сърце…. Каква нощ.  Нима наистина искате да се приберете? Искате ли да се поразходим по брега?

– Но нали вече се разхождахме?

– Да, но ….. толкова е хубаво и светло, – гласът ѝ потрепери. – Там накрая ….. има една малка къща с мрежи в нея. Ще ви заведа. Няма никой наоколо …. бихме могли да поседим там за малко.

Николета настойчиво го погледна в очите, но той поклати глава и тя сведе погледа си надолу.

– Наистина е късно ….. наближава десет. Съжалявам, но трябва да вървя. Ще отидем някой друг ден.

– Да?

– Не се тревожи, скъпа Ники …. всичко ще се нареди и за Дани, и за всички нас.

Навярно го чу, но не отговори. Тя взе ръката му и нежно я погали.

– Вие сте много добър човек ….. много добър – и добави, – нали ще дойдете пак …… моля ви.

Тези думи силно докоснаха сърцето му. Той се наведе и я целуна по косите. Тя бе съпруга на сина му. Добро момиче, което се притесняваше за заболяването на съпруга си.

Добринов също бе разтревожен, синът му днес беше постъпил в болница, а вероятно жена му вече се тревожеше за него.

Той искаше да успокои Николета, но трябваше да върви.

Тя стоеше неподвижна. Гледаше го безмълвно как запали мотора на колата и потегли.

Птиците записали своите малки в училището на совата.

В една безлунна нощ совата накарала малките птиченца да накацат на един клон и започнала да ги подготвя за живота.

Тя им дала знания, умения и навици по основите на науката за гадаене по звездите, за философската самота в хралупата и за организацията на животните през нощта.

След това провела изпит, дала им дипломи и им казала:

– А сега вървете и живейте!

След това влязла в хралупата си.

Настъпило утрото и изгряло слънцето. Учениците се огледали, на небето нямало звезди, нямало самота, а  гората не изглеждала като през нощта. Как да живеят?

Те започнали да викат на совата:

– Ти ни подготви за нощен живот в гората, а ние сме птици живеещи на светлина. Как ще живеем сега?

– Сами се оправяйте, – въздъхнала совата и се потопила във философската си самота в хралупата.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.