Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!

 – Свети отче, струва ми се, че водя праведен образ на живот. Не пия, не пирувам, не поглеждам жените. Всяка вечер си лягам в десет часа и всяка неделя ходя на богослужение.

– Страхувам се, сине мой, че всичко ще се измени, когато излезеш от затвора.

Един цар търсел учител, който да му помогне да попадне на небето. Той бил уверен, че е заслужил това. Бил прекалено самонадеян и упоен от властта.

Когато идвали учители и му предлагали услугите си, той ги засипвал с въпроси, които били нагли и нелепи, от които те се обърквали. Но царят не се ограничавал с това, а ги хвърлял в затвора.

Най-накрая дошъл човек, който му обещал, че ще му покаже пътя към небето. Въвели го в двореца и го поставили пред царя.

Човекът не обърнал никакво внимание на царя. а започнал да разговаря с придворните, пажовете и слугите. Питал ги за здравето им и им пожелавал благополучие.

Царят се ядосал от такова пренебрежение към високия му сан и казал на стражите да изведат нахалника и  да го набият.

Тогава човекът казал:

– Преди да ме отведат, позволи ми да ти кажа нещо. Мен добре ще ме набият, защото не съм ти оказал почит, обърнах ти гръб и говорих със слугите ти. Но знай, че Бог е Цар на царете, Господ на всички светове. Ти Го пренебрегваш дори и сега, и не Му оказваш внимание, а разговаряш само с неговите слуги. Помисли си, какво наказание те чака за това?!

Царят осъзнал своята вина и благодарил на учителя, че е отметнал от него воала на тщеславието и суетата.

Двама мъже в затвора бяха в една и съща килия. Живееха при едни и същи условия, но единият мъж бе нещастен, а другият, доста странно, но щастлив.

– Защо си толкова тъжен? – попитал щастливеца нещастния човек.

– На какво да се радвам? Не ми провървя. Имах лош късмет. Съвсем наскоро бях на свобода и почивах в един курорт, а там, сам разбираш, бе много по-интересно отколкото тука, – отговорил нещастният човек и на свой ред попитал: – А ти защо си толкова доволен и щастлив?

– Виж, доскоро бях в друг затвор, където условията на живот са много по-зле, отколкото тук. В сравнение с там, това тук е курорт. При нас там всеки мечтае да попадне тук, но само на мен ми излезе късмета. Как мога да не се радвам и да не бъда щастлив?

Всичко в този свят е относително и се разпознава чрез сравнение. Ако искаш да бъдеш щастлив сравни положението си не с тези, който са много по-добре от теб, а с тези, за които е могло да бъде и по-лошо.

Семейство Минчеви получиха тази зима дългоочаквания подарък. В дома им се роди момиченце. То бе красиво и нежно създание. Кръстиха я Виктория.

Скоро забелязаха, че очите на детето не са добре. Започнаха незабавно лечение. Някаква стара леля от рода им ги посъветва да слагат горещи компреси на очите на детето, но това доведе до лоши последствия. И Вики, така наричаха всички малкото момиченце, ослепя.

Въпреки недъга си, момиченцето не капризничеше, не изразяваше гласно недоволство от съдбата си. Това дете имаше борбен дух и много силна воля.

Бог бе предвидил жизнения ѝ път макар и с такъв дефект. Той бе решил да я използва за свое оръдие.

На 19 години Виктория постъпи в университета. Наравно със зрящите тя усвои преподавания материал и завърши с най-висок успех във випуска. Завиждаха ѝ, но същевременно я съжаляваха.

Но това не ѝ попречи да постъпи в един център, където обучаваше слепи хора, деца и възрастни. Там тя срещна много съкрушени сърца, които искаха единствено да се разделят с живота си, но тя ги приканваше към нов път с Исус Христос, влагайки цялата си любов, търпение и разбиране.

Без страх Виктория с една група християни посещаваше местния затвор. Тя говореше на загрубелите мъже и изпадналите в немилост жени.

– Всеки от вас е направил нещо грозно в живота си, затова е попаднал на това мрачно място, но Бог ви обича. Затова изпрати Сина си, за да бъдете спасени.

Веднъж по време на молитва  един от затворниците извика:

– Не ме отминавай, Исусе.

Бог чу молитвата му и го направи нов човек, а после той стана добър работник на Божията нивата и сееше Божието Слово сред недостигнатите.

Този молитвен зов на затворника дълбоко докосна сърцето на Виктория и тя написа прекрасна песен:

„Не ме отминавай, Исусе! Осени с Духа Си падналата ми душа. Чуй молбата ми, не ме отминавай! …..

Страданията не са напразни. Те ни възпитават, облагородяват душата ни, дисциплинират ни. Всяка болка и мъка прояснява целта на живота ни, закалява ни и изработва у нас стабилен и силен характер.

Виктория се превърна в ярък поет. И от своите страдания, болки и мъки тя извлече много радост, любов и съпричасност, с които възпяваше Господа в стихове и песни.

Много хора бяха докоснати от песните ѝ и те отвориха сърцата си за Бога.