На стената в дома на Йошо висеше една странна картина. Веднъж Стефан му дойде  на гости и се вгледа в нея внимателно. Тя изобразяваше един мръсен скитник.

– Виж, – каза Стефан, – той седи в боклука, заобиколен от бутилки и кутии. В погледа му е запечатана тъга, но на устните му им някаква загадъчна усмивка.

– Та това е заради свежото бяло петънце, малкото цвете в ръката му, – каза Йошо. – В тази тъмнина и сивота погледа ти не може да не се фокусира там.

– Добротата на този външно отблъскващ на външен вид човек пази крехката красота на това цвете от разрушението наоколо, – въздъхна Стефан.

– Забеляза ли днес хората, които посетихме в затвора? – изведнъж подскочи Йошо. – Животът им е съсипан и все пак ….

– Тази картина, – каза Йошо , – винаги ми напомня, че Божията красота не може да бъде накърнена, независимо колко мръсотия има наоколо.

– Достатъчно е да погледна възрастен мъж, който чете Библия или да видя радостта на някой, който разговаря със семейството си, за да се убедя, че красотата е навсякъде около нас.

– Да, но трябва „да си сложим очилата на любовта“, – реагира веднага Йошо, – за да я оценим

– Можем да се научим да търсим Божията красота в обикновените неща, – възторжено възкликна Стефан.

– Можем да видим Бога в усмивката на непознат или да Го чуем в песента на някое врабче, – продължи Йошо.

– Хубаво е, когато живеем в Неговото присъствие всеки ден.

Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!

 – Свети отче, струва ми се, че водя праведен образ на живот. Не пия, не пирувам, не поглеждам жените. Всяка вечер си лягам в десет часа и всяка неделя ходя на богослужение.

– Страхувам се, сине мой, че всичко ще се измени, когато излезеш от затвора.

Един цар търсел учител, който да му помогне да попадне на небето. Той бил уверен, че е заслужил това. Бил прекалено самонадеян и упоен от властта.

Когато идвали учители и му предлагали услугите си, той ги засипвал с въпроси, които били нагли и нелепи, от които те се обърквали. Но царят не се ограничавал с това, а ги хвърлял в затвора.

Най-накрая дошъл човек, който му обещал, че ще му покаже пътя към небето. Въвели го в двореца и го поставили пред царя.

Човекът не обърнал никакво внимание на царя. а започнал да разговаря с придворните, пажовете и слугите. Питал ги за здравето им и им пожелавал благополучие.

Царят се ядосал от такова пренебрежение към високия му сан и казал на стражите да изведат нахалника и  да го набият.

Тогава човекът казал:

– Преди да ме отведат, позволи ми да ти кажа нещо. Мен добре ще ме набият, защото не съм ти оказал почит, обърнах ти гръб и говорих със слугите ти. Но знай, че Бог е Цар на царете, Господ на всички светове. Ти Го пренебрегваш дори и сега, и не Му оказваш внимание, а разговаряш само с неговите слуги. Помисли си, какво наказание те чака за това?!

Царят осъзнал своята вина и благодарил на учителя, че е отметнал от него воала на тщеславието и суетата.

Двама мъже в затвора бяха в една и съща килия. Живееха при едни и същи условия, но единият мъж бе нещастен, а другият, доста странно, но щастлив.

– Защо си толкова тъжен? – попитал щастливеца нещастния човек.

– На какво да се радвам? Не ми провървя. Имах лош късмет. Съвсем наскоро бях на свобода и почивах в един курорт, а там, сам разбираш, бе много по-интересно отколкото тука, – отговорил нещастният човек и на свой ред попитал: – А ти защо си толкова доволен и щастлив?

– Виж, доскоро бях в друг затвор, където условията на живот са много по-зле, отколкото тук. В сравнение с там, това тук е курорт. При нас там всеки мечтае да попадне тук, но само на мен ми излезе късмета. Как мога да не се радвам и да не бъда щастлив?

Всичко в този свят е относително и се разпознава чрез сравнение. Ако искаш да бъдеш щастлив сравни положението си не с тези, който са много по-добре от теб, а с тези, за които е могло да бъде и по-лошо.