Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

Никифоров взе двете си деца, за да ги заведе на разходка.

Когато Меги и Иво седнаха в колата, изтръпнаха от страх. Баща им беше пиян.

Автомобилът се движеше с превишена скорост. Меги се бе свила на седалката и цялата трепереше.

Иво не се стърпя и извика:

– Татко, спри. Ти си пиян. Изобщо не трябва да караш……

Никифоров изобщо не обърна внимание на сина си и натисна още повече педала за газта.

– Моля те, татко, – с разтреперан глас се обади Маги, – ние не искаме да умираме.

Никифоров се хилеше просташки и се заливаше от смях. Напук на предупреждението на децата той увеличи още повече скоростта на автомобила.

– У теб ли е телефона, – прошепна Меги на брат си.

Иво бързо го извади от джоба си и въпросително я погледна.

– Набери 112 и изпрати SMS ….

В това време баща им едва не се вряза в една кола. Меги изпищя, а пръстите на Иво започнаха бързо да се движат по бутоните на телефона.

Маги реши по някакъв начин да накара баща си да спре колата.

„Как да го накарам поне за малко …? – трескаво си мислеше момичето“.

Изненадващо Меги му се усмихна и каза:

– Татко, караш като на рали, голям майстор си, но аз съм гладна. Нека да се отбием, да хапнем нещо в Макдоналдс.

– Браво, моето момиче, така те искам. Не да пищиш от страх. Щом искате, ще отидем да похапнем нещо.

Настаниха се на една маса и преди да си поръчат, полицаите влязоха в заведението. Те отведоха Никифоров на страни и му направиха алкохолна проба.

– Господине, – обърна се един от полицаите към него, – уредът отчита три пъти по-висока от допустимата норма за алкохол. – Как можете да карате в такова състояние автомобила си? Можете да убиете децата си.

Никифоров махна с ръка, но полицаите изобщо не изслушаха пиянските му извъртания и бръщолевения, а бързо го отведоха.

Майката на Меги и Иво ги прибра у дома. Когато разбра какво се е случило, хвана се за главата и каза:

– Той е луд, можеше да ви прибие.

В британската столица било открити необичайно заведение. На жителите и гостите на Лондон било предложено да се насладят на чаша бира в бар от шоколад.

В заведението присъстват всички елементи, характерни за традиционните английски заведения.

Тук има голям бар, дартс и телевизор. Бирата се налива в чаши, които после могат да се изядат. Чипсът се слага в шоколадови тарелки.

За създаването на шоколадовия бар е използвано около половин тон шоколад, а за направата му са били необходими три месеца.

На най-низкото ниво споровете се решават от обичайното право на съдилищата на хълмовете, които се състоят от старейшина и избираеми членове.

Повече от половината на износа за страната е кафе.

В началото на XXI век в Бурунди е имало само едно висше учебно заведение.

Представителите на народа тутси, живеещи на територията на Бурунди, са едни от най-високите хора на планетата. Среден ръст на мъжете достига 193 см.

Петър яко се напи. Посред нощ го изгониха от заведението и той бавно се заклатушка по пътя.

Спря на автобусната спирка, отпусна се на пейката и заспа.

По едно време е събуди и усети, че някой го тегли за крака. Когато надигна глава, се изненада. Една лисица дъвчеше обувката и панталона му.

Кой знае какво щеше да стане по-нататък?!

– Ей, – подвикна Петър на животното, – какво си мислиш, че правиш?

Лисицата не мигна дори, само го погледна, сякаш му казваше:

„Я се погледни на какво приличаш! Май си превел нещо нередно?“

Явно животното нямаше намерение да го ухапе, но го теглеше нанякъде.

– Кой знае какво щеше да се случи с мен, ако не бях се събудил, – потърка сънено очи Петър. – Ами ако си бях загубил крака? Но изглежда тя няма желание да ми навреди.

Лисицата бе спокойна и нямаше намерение да го напада.

Петър за първи път виждаше такова нещо, но това напълно го отрези и той си обеща:

– Никакво пиене повече. Прекалих. Можех да стана храна на дивите животни.