Деян се бе изправил пред масата, размахваше ръце и въодушевено говореше:

– Искам да трогна душите на хората. Да ги накарам да плачат и да се смеят. Да ги раздрусам, за да се събудят.

– И това мислиш, че можеш да постигнеш само с писане на книги? – засмя се Румен, който наблюдаваше седнал изпълнението на приятеля си.

В живота на Деян имаше две страсти жените и литературата. Когато се посвещаваше на едната от тях, другата преставаше да съществува.

Безпаричието често беше негов спътник. То го преследваше като сянка. Но когато седнеше да пише или се срещаше с жена, всичко това изчезваше и той се чувстваше като безгрижен малък хлапак.

– Искам да покажа на хората как да обичат и страдат, – продължи тирадата си Деян, без да даде някакъв знак, че е чул забележката на Румен. – Искам да опиша величието и възвишеността им. Да им покажа как да рискуват живота си, участвайки в приключения.

– Какво знаеш ти за силата на чувствата, пороя на мислите, бурните усещания и чистотата на идеите? – не го остави намира Румен, като махна с ръка.

– Искам да прогоня мъглите, които се стелят в душите на хората, – като опиянен продължи Деян, – предразсъдъците и старите суеверия, всичко онова, което потиска духа им.

– Позволи им да мислят самостоятелно и да приемат онова, което им показва опита и разума, – отново се намеси Румен.

Огнян седеше на масата и скептично гледаше Деян. Струваше му се, че приятелят му е превъртял и малко прекалява в изхвърлянето си.

– От това ли ще живееш? – съчувствено положи тежката си ръка Огнян на рамото на Деян.

– От това, – възторжено го погледна Деян. – Преди всичко за това!

Тал никога не демонстрирал пред колеги шахматисти своето превъзходство над тях. Неговото възпитание и добри маниери не му позволявали това.

Въпреки, че понякога ….

При пътуванията си в чужбина Тал заемал двойна стая заедно с журналиста Александър Рошал.

Случило се така, че шахматният крал се връщал късно през нощта в хотела. Той си бил попийнал и това доста му личало. А Рошал, който се притеснявал за здравето на Тал, му казал:

-Това никак не е добре.

Но Тал се обидил:

– Как смееш да учиш мене, самия Тал, как да се държа?

Той хвърлил гневно ироничен поглед на Рошал и рязко отвърнал на забележка му:

– А ти можеш ли да дадеш мат със слон и кон?

Иво мълчеше. Повъртя салфетката от масата в ръцете си и умоляващо заговори:

– Извинявай, Таня!

– За какво да те извинявам? – В гласа на Таня се усети огорчение и болка. – За това, че си имал извънбрачна връзка? Задето ме излъга? Ако не беше хванат щеше ли да си признаеш?

Иво мълчеше и приемаше укорите, той наистина бе срешил.

– Тя по-сексапилна ли е? Вероято е и по-млада, – нервно каза Таня.

– Моля те, Таня, ….

– Сигурно с нея е по-весело, отколкото със скучната ти съпруга, – Таня продължи със хапливите си забележки.

Иво не можеше да я успокои. Разбираше колко много я бе наранил. С думи нищо не можеше да направи.

– Предполагам не е първата, – стрелна го остро Таня. – Това сега е без значение.

– Беше първата, кълна се … и последната.

– Сигурно, – вдигна безразлично рамене Таня. – До тук, господине, бракът ни приключи.

– Мила, недей така ….

– Каква „мила“ съм ти аз?- почти изкрещя Таня. – Има две неща, които не мога да понасям и ти ги знаеш много добре. Едното е, на децата да им се случи нещо лошо, а другото да ми изневериш.

– Но, Таня, ….

– Не става въпрос за унижението, нито за болката, а това, че вече ти нямам доверие. Трудно ще ти повярвам за каквото и да е.

Гласът на Таня потрепера, тя се поколеба, но продължи:

– Казваш, че си искал да скъсаш със нея и това било за последно? Как мислиш, че се чувствам след всичко това? Благодарна за това, че си призна или сигурна, че няма да се повтори?

– Не, знам че много те нараних ….

– Дори не показа, че те е грижа за мен. Аз изобщоне съм те познавала добре. Мислех те за един, а излезе съвсем друг. Обичах те цели 15 години, а всъщност не съм знаела какъв си. Колко тъжно ….., но няма какво да ти кажа повече.

– Таня, не можем да заличим нашият щастлив брак от толкова години заради една …. грешка.

– Бракът ни изобщо не е бил добър, а щастието не е било истинско, лошото е, че едва сега го разбирам …..

Вечерята беше привършила, но те седяха край масата и още бъбреха.

– Татко, – Боби неспокойно се въртеше на стола си, – всички книги от Библията първоначално са написани на различни езици, а после са преведени и на нашия език.

– Така е, – съгласи се бащата. – Римокатолическата църква се е опитала да забрани преводите. Не са искали хората като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

– Добре тогава, – подскочи Боби, – а къде са оригиналите?

– Какви оригинали?

– Оригиналните книги на Библията, написани на еврит и гръцки. Къде ги държат?

– Нямаме истинските оригинали, – поясни бащатата, – имаме само копия.

– Къде са копията тогава?

– На различни места в манастири, музеи, ….

– А не трябва ли да са на едно място?

– Има повече от едно копие на всяка книга и някои от тях са по-добри от други.

– Как може едно копие да е по-добро от другите? Не трябва да са различни, – изрази несъгласието си Боби.

– Различни са поради човешките грешки.

– Тогава кое  копие е вярно? Как да ги различаваме?

– Това става чрез текстово изследване. Сравняват се различни версии и се излиза с най-вероятностния текст.

Боби се ококори.

– Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, в която са Божиите думи?! Хората спорят  и преценяват сами?

– Да.

– А от къде знаем кои са прави?

Бащата се усмихна, явно Боби го бе притиснал здраво до стената.

– Вярвам, – каза бащата, – че ако работят със смирение пред Бога, Той ще ги напътства.

Майката на Боби не се стърпя и се обади:

– Не спори с баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

– Остави го, Диди. Нека пита, – бащата реши да успокои обстановката. – Имаме вяра, че Бог може да направи така, че Словото Му да достигне до нас във формата, която Той иска.

– Защо Бог не е помогнал на писарите да не правят грешки в копията, – още по неспокойно Боби се завъртя на стола, – ако наистина е искал да научим Словото Му?

– Някой неща не са ни дадени да ги разбираме, – каза баща му.

Боби беше набрал инерция и продължи:

– Ако преписвачите са правели грешки, защо да не ги правят и тълкувателите на текстовете?

– Трябва да вярваме, Боби!

– Трябва да вярваме в Божието Слово, а не на професорите по гръцки, – начумерено констатира Боби.

Майка му прибра няколко посивели кичури от челото си и се обърна към Боби:

– Значи ти си прав, а другите грешат?

Това силно жегна момчето, защото забележката бе напълно справедлива. Той знаеше, че не е по-мъдър от останалите.

– Разсъждавам само логически, –  запротестира Боби.

– Ох, тази твоя логика, – кимна майката с глава.

Боби наведе главе и остана насаме със мислите си.

Веднъж Нилс Борн се бил лошо подготвил за колоквиум и се представил слабо.

Той напълно осъзнавал това и спасил представянето си със следната шеговита забележка:

– Тук чух много лоши изказвания. Моля да разгледате моето представяне на колоквиума като отмъщение на тези изказвания.