Ема много обичаше учителката си по английски.

– Какво толкова ѝ харесвате? – попита я майка ѝ.

– В часовете ѝ, тя ни черпи с бисквитки. Винаги има игри и оцветяване на рисунки, с които се илюстрира урока. Всички очакваме с нетърпение нейните часове. Тя ни учи не само на английски, но съживяваше обстановката, – отговори Ема.

– Ясно, – усмихна се майката, – тя ви добавя стойност.

– Каква стойност? Нищо не разбирам, – повдигна рамене Ема.

– Тя е учителка и за да повиши нивото си на ефективност, добавя стойност на учениците си, – опита се да обясни майката.

Ема смръщи вежди неразбиращо.

– Това означава, че във всичко, което прави, тя подобрява живота на тези около нея, – уточни майката.

А след това прибави:

– Ема, добави стойност към дома си, приятелите си, бъдещите си деца и общността, в която живееш! Направи живота на някого по-добър, само като присъстваш.

Катя и Веско пакетираха багажа си за преместване в новия си дом.

Внезапно Катя припадна.

Сърцето ѝ бе спряло.

Лекарите я съживиха, но състоянието ѝ до вечерта се влоши.

На Веско бе казано:

– Обадете се на останалите членове на семейството, за да се сбогуват с нея.

Цялото семейство се събра и започна да се моли отчаяно.

Катя официално бе починала, но Бог я върна към живот.

Той има цели, които не знаем. Не лекува всички, нито възкресява всеки, но ни дава едно превъзходно уверение:

„Аз съм възкресението и животът. Който вярва в мен, ако и да умре, ще живее“.

Всеки вярващ знае, че каквото и да му се случи, ще бъде с Господа.

Донка много се възхищаваше от сестра си. Искаше да бъда точно като нея. Харесваше ѝ как се облича. Колко бе отговорна за всичко. Как се контролираше във всяка една ситуация.

Донка тайно си мечтаеше:

– Само да порасна, тогава ще правя нещата, които тя прави.

Когато сестра ѝ излизаше с приятели, Донка бързо тичаше в стаята ѝ. Там обличаше дрехите ѝ, нахлузваше обувките ѝ и си представяше как прилича на по-голямата си сестра.

– Всичко върши без усилие, – завиждаше ѝ Донка.

Минаха години.

Донка вече не живееше с родителите и сестра си. Тя бе много далече от там, но въпреки всичко търсеше модели за подражание. Това бяха известни личности или артисти, които гледаше по филмите.

Каквато и маска да сложеше, никоя не ѝ пасваше. Дори сред съучениците си се отличаваше, макар да опитваше да се облича и да ходи като тях.

Един ден Донка прочете от Библията:

„Преди да те оформя в утробата, те познах, и преди да се родиш, те осветих“.

Тя уплашено затвори Книгата. Когато я отвори отново, попадна на същото място.

– Ти ли ми говориш, Господи? – попита плахо Донка.

– Да, – бе отговорът. – Избрах те. Сега бъди това, за което Съм те призовал.

Очите на Донка се напълниха със сълзи.

До сега, тя ясно не осъзнаваше, че е отделена.

Донка падна на колене:

– Татко мой, опитвах се бъда това, което не съм. Днес оставам всичко, което ми харесва в другите и желая да бъда това, за което Си ме създал. Помогни ми да ходя в призванието, което Си определил за моя живот.

Колата на Калоян заседна в кална локва. Той много пъти завъртя колелетата ѝ, опитвайки да се измъкне, но дупката стана още по-дълбока.

– Кой може да я бутне? – замисли се Калоян. – Дори няколко души да се опитат, няма да успеят да я помръднат. Те е прекалено тежка. За вдигането ѝ да не говорим.

Калоян въздъхна дълбоко и набра на телефона си номера на Пътна помощ.

– Заседна съм в една дълбока дупка, ще дойте те ли да ме извадите? – попита Калоян.

След като обясни къде се намира, служителите от Пътна помощ му обещаха:

– След половин час сме при вас.

Дойде един камион. Закачи колата и я измъкна.

Нашите мечти, видения и задачи са колата, а Светият Дух е пътната помощ.

Получихме Божия Дух, за да можем да знаем всичко, което Бог ни е дал.

Колата е заседнала и е твърде тежка, за да бъде вдигната или издърпана от което и да е човешко същество. Мечтите, виденията и задачите в живота ни са твърде тежки, за да бъдат вдигнати или бутнати от един човек. Те трябва да бъдат извадени от сила, по-голяма от човешката.

Когато призоваваме Светия Дух вътре в нас, силата му идва и ни издърпва от трудните и дълбоките места в живота ни.

Жоро караше зад един миниван. Той бе отворил прозореца откъм себе си, защото времето бе хубаво.

Изведнъж Жоро погледна наляво и видя как едно малко паяче се опитваше да се провре в колата му. Той веднага се постара да го извади от нея.

Секунда по-късно се чу:

– Бух!

Жоро бе ударил микробуса.

– Глупаво е, че позволих на едно паяче да ми отклони вниманието, – недоволно мърмореше Жоро под носа си. – Такава голяма бъркотия стана. Просто за миг забравих да шофирам.

На Жоро това малко паяче му се стори прекалено голямо и опасно.

– Как можаха да допусна, умът и душата ми да позволят, да ги контролира плътта ми, – кореше се Жоро. – Можех да нараня себе си или някои други, само защото позволих на едно такова малко нещо да ми изглежда важно.

Така се случва и в живота ни.

Караме, справяме се добре, фокусираме се върху нещо, ……

Внезапно нещо малко се появява в полезрението ни, за да ни разсее.

Малко след това, осъзнаваме, че сме отвърнали поглед от Исус и призива, който Бог има за живота ни.

Да, това малко нещо, понякога успява да ни спре, забави или ни кара да се откажем.

Нека не преувеличаваме малките проблеми или минималните неуспехи.

Дори ако неуспехите изглеждат гигантски в момента, помнете, че нищо не е толкова голямо, колкото нашия Бог.

Когато загубим фокус, нека се върнем и да насочим погледа си към това, което е важно, а именно Исус Христос и животът, който Той ни е дал, за да живеем.