За някои животни скоковете са много по-важни от бягането. От добрия скок може да зависи живота на самото животно. Някои скачат по-добре на дължина, а други на височина.

Ако ви попитам: „Кой е най-добрия скачач на дължина и височина?“, навярно ще помислите първо за бълхата. Вярно е , че тя може да скача нагоре до 34 см, почти 130 пъти превишаващо нейния ръст, а на дължина – 60 пъти надвишаваща размерите на тялото ѝ.

И въпреки всичко бълхата не е шампион по скачане. Задминава я пенещата цикада.

Учените са открили, че тези насекоми могат да скачат на височина 60 см. Тази височина е няколко десетки пъти по-голяма от дължината на тялото на цикада.

Ако цикадата има размерите на човек, тя би прескочила небостъргач.

Рано сутринта жителите на един жилищен блок бяха събудени от звънък и отривист лай. Хората започнаха да излизат по балконите, а някои само леко открехваха пердетата на прозорците си, за да разберат какво става.

– Какво е предизвикало такава яростна реакция на четириногите? – Попита сънен Дако.

– Пак някой от младоците е.  Сигурно е оплескал нещо, – замърмори недоволно баба Гица.

Това бе най-обикновена история, но с изненадващ край.

Мони се прибра рано сутринта. Слънцето скоро щеше да изгрее. Той паркира новия си „Volkswagen Jetta“ близо до входа.

Мони беше малко попийнал и не беше в настроение. Когато слизаше от колата, едно бездомно куче мина край него. Без много да му мисли младежът изрита мелеза и влезе във входа.

„Този глупав младеж не знае кого напада, – помисли си кучето“.

Макар и мелез животното бе много умно.

То събра глутница кучета около колата на Мони и реши да даде заслуженото на своя насилник.

Кучетата се нахвърлиха върху колата и започнаха със зъбите си да късат парчета от бронята. Гумите станаха на парцали за нула време ….

След 10 минути „красавицата“ на Мони, заприлича на 100 годишна изхабена „бабичка“.

Не е нужно да се нараняват безпричинно безпомощните, както хора, така и животни.

Понякога изглежда, че светът е пълен с несправедливости. Животът е като бумеранг, каквото си отдал, такова ти се връща. Рано или късно всеки получава това, което е заслужил.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Библията казва за мъдростта: „Приклони ухото си та чуй думите на мъдрите, И взимай присърце моето знание. Защото е приятно, ако ги пазиш вътре в себе си и да бъдат всякога готови върху устните ти“.
Забележете четирите действия в това изречение: чуйте, вземи присърце, пази ги, готов да ги изкажеш. Това са белезите на мъдрост.

Не може просто да научиш нещо и да стане по-мъдър, ти трябва и да го запомниш. И не може просто да го запомниш, ти трябва и да го приложиш. Защото, ако не си го спомняш и не го използваш, в крайна сметка се налага да учиш същия урока отново и отново.

Хората казват: „Аз не мога да си спомня нищо!“ О, можете. Спомняте си винаги това, което е важно за вас. Спомняте си това, което обичате.

Например много от вас казват: „Аз не мога да запомня Библията“,  но можете да цитирам текстове на популярни песни, любимата си рецепта или нещо друго, когато ви е грижи за него.

Ако истината, Библията е важна за вас, ще я запомните, ще си я спомните, ще я репетирате. Тя ще ви укрепи и ще я приложите в живота си. Освен това Библията може да промени живота ви.

„Приклони ухото си към беседите ми. Да се не отдалечат от очите ти. Пази ги дълбоко в сърцето си. Защото те са живот за тия, които ги намират и здраве за цялата им снага“.

Боб бе едно от деветте кученца, което бе родено от кафеникавия лабрадор чрез цезарово сечение.
Когато собственикът му разбраха, че това кученце има цепнато небце, каза:

– По добре да го приспим. Такива кучето рядко оживяват. Не можем да го гледаме как умира безпомощно.

Венелина бе ветеринар по призвание. Тя бе изпълнена с решимост, да помогне на това малко кученце.

– Подарете ми го, – каза Венелина, – ще се опитам да му дам втори шанс за живот.

– Но нали такива кученца се приспиват? – каза възрастният мъж, който обичаше еднакво всички кученца, който му бе родил лабрадора му. – Не зная каква е причината да не могат да оцелеят такива мъничета, но не искам да гледам как се мъчи и болезнено умира.

– В зависимост от ширината на цепнатината на небцето, такива кучета имат проблем със сученето и умират от глад, – поясни Венелина.

– Е, ако смятате, че можете да го спасите, – каза мъжът, – нямам нищо против. Ще се радвам да оживее и да порасне.

Венелина започна да храни Боб със сонда за хранене на всеки 1-2 часа в продължение на една седмица, даже го взе и на работното си място.

Боб оцеля, заплахата за живота му изчезна. Радостта на Венелина бе голяма и тя го прие като свой домашен любимец.

В крайна сметка, чрез операция се коригира дефектът на Боб. Ръцете на Венелина сами я извършиха.

След това, който и да го погледнеше, весело му се усмихваше и казваше:

– Прекрасен е.